— Свали прозорците. Кяо. Не слизай. — Нолан знаеше правилата от шестте прекарани в Ирак месеца в края на 2006 и началото на 2007 година.
Войниците бяха със зелено-кафяви маскировъчни униформи без отличителни знаци. Тръгнаха към тях, после единият спря, а другият продължи под ъгъл, за да може да ги държи под прицел. Каквито и да бяха тези оръжия с къси цеви, със сигурност не бяха АК-47.
— Кяо, тези хора ми изглеждат доста сериозни. Превеждай ми, ако не говорят английски.
— Д-д-да, сър — изграчи Кяо. Ужасът бе добавил поне десетина години към набръчканото му лице.
Първият войник спря на две крачки от вратата на Нолан, насочил висящия на ремък автомат през отворения прозорец. Пръстът му беше на спусъка. Нолан забеляза специалните кожени ръкавици с половин пръсти, така предпочитани от Специалните сили. Стрелец-1 се усмихна широко зад огледалните си слънчеви очила. Вдигна другата си ръка и отхапа от наполовина обеления плод с големина на бейзболна топка, който държеше.
— Говориш ли английски? Искаме да излезем на платената магистрала Янгон-Чаунгта — попита Нолан с глас, който прозвуча по-спокойно, отколкото той се чувстваше.
— Няма път тук — бе отговорът. Ново отгризване, гримаса и изплюване на белезникава маса. После войникът хвана с лявата си ръка ложата на оръжието и посочи с цевта. — Изчезвайте.
Без да чака подкана, Кяо включи на задна скорост, завъртя колелата, докато захванат почва, и с подскачане по неравностите направи маневра за обръщане.
Нолан прибра ръцете си и се изви на седалката, за да продължи да наблюдава неподвижния Стрелец-1. Охранителят вече не се усмихваше, а оръжието му оставаше все така небрежно насочено към тях, докато бяха пред очите му. Нолан записа текущите им координати в джипиеса и каза:
— Кяо, завой тук наляво и продължавай, без да спираш.
Изминаха около три километра през хълмистия пейзаж висока трева, ниски прашни дървета и зловонна вода, из която водоплаващи птици търсеха храна. От време на време еднообразният път минаваше покрай единични коптори — повече заслони, отколкото жилища. Мили беше права — оризът не бе подходяща култура за този район на гигантската делта на Иравади. А липсата на ориз означаваше липса на население. Но в такъв случай какъв беше смисълът да се поддържа караулка, професионална войска и защитена с бодлива тел ограда, охраняваща пътен обект в пустинна част на делтата? Нещо не беше наред.
Водещият ги на югозапад курс постепенно ги отдалечи от джипиес координатите на петното на Мили. Кяо караше достатъчно бързо, за да подскачат през петдесетина метра, рискувайки да счупят ос или да пробият резервоара за гориво.
— По-бавно, Кяо. Зад нас няма никого. — Подминаха нова тясна отбивка, водеща на север. — Стоп! Завий тук и карай бавно. Не искам да вдигаме никакъв шум.
Кяо забави до около 25 км/ч. След около километър пътят свърши в основата на хълмче. Джипиесът показваше, че им остава още километър и половина до маркираното на сателитната снимка място.
Нолан се напръска с препарат срещу насекоми и изпи над половината от голяма бутилка вода. Кяо направи обратен завой, за да е готов за тръгване. Нолан претегли в съзнанието си професионалния си дълг срещу здравия разум. Положената клетва да отстоява Конституцията. Добрите хора, с които бе служил рамо до рамо през поне половината от живота си. Неудовлетвореността да не прави нищо смислено през последната година и половина. Желанието да впечатли Мили, жизнерадостната млада калифорнийка, която говореше така гладко бирмански и толкова страстно желаеше да пробие в тайните служби. Всичко това накуп срещу перспективата да бъде застрелян, докато разследва нещо, което изобщо не му беше работа. Онова, което трябваше да направи, бе да се върне в Рангун, да внесе доклада си, когато се прибере в Сингапур, и да остави хората на Матюс да проверят следващата седмица за какво става дума тук. И без това съвсем скоро му предстоеше да духа свещи по повод 55-ия си рожден ден и пенсионирането си заедно.
От друга страна… през целия си живот беше мотивиран да решава задачи. Беше разбивал неразбиваеми шифри, беше създавал неуловими компютърни червеи и беше преодолявал почти всяко професионално предизвикателство. Фантомният път, въоръжените пазачи и изчезналият самолет просто молеха за отговори.
— Как би постъпил Боб Нолан? — тихо попита той себе си. Онзи Нолан, когото по-младите му колеги обожаваха. Беше мъж, на когото можеха да разчитат, водач. Той бе дефинирал основния замисъл на операция „Олимпийски игри“ и лично бе убедил шефовете на Мосад и ЦРУ, че той е изпълним. Резултатът бе „Стъкснет“ — гениалният зъл компютърен червей, унищожил осемстотин ирански центрофуги за обогатяване на уран 235 и бе върнал с три години назад програмата им за създаване на собствена бомба. „Стъкснет“ бе спечелил на Нолан официална благодарност с вписване в личното досие и му бе донесъл прехвърляне в Сингапур, където съпругата му така страстно желаеше да живее. Или другият анти Нолан, онзи Боб, който едва не бе сложил край на брака си заради катастрофална служебна връзка, последвана година по-късно от смъртта на Прентис Дюпре след напълно платонична, но двойно по-опасна каша, която едва не бе прекратила кариерата му. Та кой беше зад слънчевите очила и под рибарското кепе с дълга козирка: експертът с трийсет и три години в ролята на възродител на новото ЦРУ — разбивач на кодове, експерт по киберзащита, компетентен агент, владеещ средствата за електронно проследяване, или влачещият се по течението възложител на хакерски задачи от последната година?