Нолан натискаше педала на газта, колкото смееше, а мозъкът му работеше на високи обороти. Имаше само един главен път, водещ към Рангун, и той минаваше през Айнме. Можеше да заобиколи града и да се върне по друг маршрут, но алтернативните пътища бяха малко, а мостовете още по-малко. Освен това, ако се забавеха твърде много, Кяо можеше да загуби ръката си или да умре от кръвозагуба. Разбира се, ако се натъкнеха на засада, и двамата щяха да загубят повече от просто ръка. Ако пък избереше пътя през Айнме, трябваше да изостави хюндая.
Кяо бе стиснал очи от болка. Нолан агностикът се помоли наум Телър още да не е отворил папките на Мили.
Караше колкото можеше по-бързо, като не забравяше за ниското окачване на колата и опасността да попадне в капан. След десет минути бяха на отбивката. Нолан зави надясно, обратно на посоката, в която смяташе, че е поел Телър. Забрави за всякаква предпазливост и натисна педала и след малко вече се носеха с осемдесет километра в час. Само допреди малко петдесет му се бяха стрували главоломно бързи. Всичко беше относително — страхът от смърт при катастрофа в кола бе по-малък от страха да се изправи пак срещу Телър.
След петнайсет минути все още слаломираха в сгъстяващия се здрач по завоите. Не беше видял нищо на колела, с изключение на двама изплашени скутеристи. Минаха по мост над мижава рекичка, в която се виждаше някаква вода, и наближиха горе-долу сносно изглеждаща къща от сгуробетонни блокчета с фасада към разпокъсаните оризища. До къщата имаше очукан пикап.
Нолан наби спирачки и отби, за да спре на подгизналия паркинг, който минаваше за преден двор. Събуди Кяо, порови първо в джоба на панталона си, после бръкна в чорапа си и извади оттам три чисто нови стодоларови банкноти, които винаги носеше за специални случаи. Беше научил този урок още по време на първата си мисия в Азия, когато Франк Каултър му бе казал небиблейското Златно правило: „Който държи златото, той казва правилата“. Нолан и до днес му беше благодарен за това.
Слязоха от колата. Нолан измисли плана в движение:
— Кяо, остави турникета на седалката. Почукай на вратата. Кажи на собственика, че искаме да наемем пикапа за един ден. Ще му платим двеста долара и ще оставим хюндая като гаранция.
Прегърбена от изнурителния труд под жестокото слънце жена на средна възраст отвори вратата и се вгледа подозрително в тях. Със сигурност тук не бяха идвали много командировани служители на ЦРУ. Кяо заговори на бирмански. Тя изглеждаше изумена. Нолан ѝ подаде банкнотите. Тя се обърна навътре и извика някого. Къщата беше тъмна и вътре изглеждаше много по-прохладно, отколкото навън.
На Нолан му се искаше да влезе на сянка, да се махне от залязващото слънце и може би от невидимия мерник, който можеше точно в този момент да се прицелва между плешките му.
Чорлав мъж към петдесетте по потник и препасан на кръста саронг тръгна бос към тях. Разтри очи, приглади рошавата си коса и ги покани с жест да влязат.
В дневната имаше дървени столове около ръчно изработена маса, вентилатор на стойка на пода, диван с изтърбушени пружини и две газени лампи. В ъгъла се мъдреше свързан към видеокасетофон телевизор. Нолан реши, че от време на време пускат генератора и го оставят да работи, колкото да изгледат последния боливудски блокбъстър или да пуснат осветлението, когато са поканили на вечеря приятели или роднини.
Кяо повтори предложението. Съпругът отговори с тон, в който се долавяше недоверчивост. Двамата поговориха няколко минути. Нолан седеше на тръни — този човек или искаше да припечели двеста американски долара, или не искаше. Времето ги притискаше, а Нолан нямаше резервен план — щеше да се наложи да продължат да търсят.
Жената им поднесе чай. Нолан започна да го пие веднага и бързо и си изгори устните и езика. Кяо не докосна своя, за да скрие окървавената си ръка.
— Накарай го да запали двигателя, за да видим в движение ли е.
— Той още не е приел офертата ти. Смята, че хюндаят може да е откраднат и че това ще го забърка в неприятности.
— Кажи му, че ще си оставя американския паспорт като гаранция, че ще му върнем пикапа.
Докато Кяо превеждаше, Нолан извади паспорта си и го отвори на страницата със снимката. Съпругът гледаше, сякаш някой му предлагаше треска от Светия кръст. Американският паспорт беше чисто злато във всяка от развиващите се страни. Той бе прекарал Нолан през много контролни пунктове, макар в няколко случая едва да не му бе донесъл и смъртта. Никак не му харесваше да оставя истинския, след като имаше перфектен фалшификат в джоба си, идентифициращ го като Дерик Ларсон от Торонто, само че канадски паспорт не притежаваше същата притегателна сила.