— Този план е боклук — заяви Деро, щом пропълзяха обратно вътре.
— Нямам търпение да чуя предложенията ти как да го подобрим. А мрънкането страшно ми помага.
Отблизо влакът на Шроук изглеждаше абсурдно, рунтаво зелено и неубедително. Но може би сред резкия светлинен контраст на морелсите от много далече в движение клетата им трошка можеше да мине за някакво нищо и никакво, обрасло с увивни растения. Деро и Калдера изчакваха. Гледаха задаващия се влак през мръсните стъкла, а сега вече и иззад зелени ресни.
— Винаги съм знаел, че мама и татковците ни ги нервират — рече Деро. Двамата с Калдера се държаха за ръце и чакаха. Флотският влак се приближаваше все повече. Идваше все по-близо и по-близо, вече беше рамо до рамо с тях, само на няколко коловоза разстояние.
Подмина ги и продължи нататък. Най-сетне Братът и сестрата Шроук издишаха.
— Тая машинария едва-едва се тътри — рече Деро най-накрая и ритна стената на вагона отвътре. — Какво ще правим?
— Пак ще ни намерят, знаеш ли — каза Калдера. — Просто надали ще им се измъкнем. Сигурно ще ни намерят.
— Да — съгласи се Деро. За един тъжен, кратък миг той като че аха-аха щеше да се разплаче. — Та какво ще правим?
— Че какво да правим? — каза най-сетне Калдера. — Ще продължаваме. Ще правим всичко възможно.
Тя вдигна рамене. След малко и брат ѝ също вдигна рамене.
Седемдесет и две
Подробностите са отчетливи, особеностите особени, но тенденцията е ясна. Събитие, среща, драпане нататък, бавното разпадане на влака на Шроук, продължаване въпреки всичко.
Влакът е разбрицана сянка на себе си. Но така е то сред морелсите. По-голямата изненада несъмнено е, че Шроук въобще са още живи.
Какво би признал Деро — кой ли да ти каже? Но Калдера без съмнение е смаяна.
— Е, това вече сте го правили! — Калдера вече дори не знаеше на кого говори.
Това, че влакът от Манихики не зави обратно и не се върна, и не ги намери, си беше чист и напълно незаслужен късмет. Обаче някой друг ги преследваше.
Влакът на Шроук, придуман да се закрепи на последни издихания, се мъкнеше от релса на релса. Сега вече нямаше къде да се скрие. Нищо из тези последни предели на морелсите — пейзажът, фауната, флората, самите релси — не се държеше както си му е редът. Те преминаваха по мостове, идещи от нищото и водещи в нищото, които се огъваха обратно на върха на дъгата си; по линии, които се завиваха в спирала и пропадаха в ями. Птици, грамадни колкото не подобава на птици и като че с малко множко крайници, летяха толкова високо, че гъделичкаха горното небе.
— Може би — прошепна Деро — тук всички линии са неясни и може би птиците в небето и страхотиите в горното небе си правят бебетата тук.
Калдера и Деро размишляваха над карти и с обич се занасяха със своите мъртви родители, че все едно са писали с краката си. Съставяха планове. Много мигаха и не си дояждаха. Деро се сопваше на Калдера, а Калдера все повече и повече се умълчаваше и понякога не обелваше и дума с часове.
Сега насам идеше влак, устремен към тях съвсем целенасочено.
— Това вече сте го правили! — повтори Калдера. Местни бандити, помисли си тя, свиреп компактен боен влак от близките изолирани острови, пълни, както твърдяха митовете, със страхотии и чудесии, влакове, които пътуваха назад във времето. и които явно или бяха чували за Шроук, или поздравяваха всички натрапници по този заядлив начин.
— Това вече сте го минавали и вече сте го правили! — извика Калдера и забута напред лостовете, които вече никаква работа не вършеха.
Някога биха надбягали подобен враг, без изобщо да си направят труда да оставят за малко сандвичите и таблата. Сега локомотивът им хриптеше и се клатушкаше като издъхващо муле. Деро маневрира, преследвачите ги настигаха. Дизеловото им ръмжене се усили.
Последен напън, отново хрип. Дъхът на Калдера секна.
Тя чу оръдейни изстрели. Затвори очи. Но нищо не ги улучи. Влакът трополеше, обсипан от пръст.
— Кал — повика я Деро.
Залп от снаряди се изсипа върху нападателния влак по петите им. Камъни, стрели, изстрели от малки оръжия. Нищо, което да предизвика разрушения, но достатъчно, че да нервира, да разстрои и нарани нападателите от дивата пустош, които се мъчеха да пренасочат оръжията си към тази нова заплаха.