То като че бе навсякъде. Всички по палубата се обръщаха да видят какво издава такъв ужасен звук. Такова басово стържене. Такъв метален вой. Офицерите по палубата на военния влак също се обръщаха. Един хълм се разтресе.
— Мисля, че се приближихме достатъчно — обади се Деро. Камъни подскачаха. Завесата от увивни растения, закрила входа на дупката, трепереше. Небето ечеше. и от ямата нещо се покачи върху релсите.
Ангел. Нищо подобно те никога не бяха виждали.
Всички заиздаваха ужасени звуци.
Изпод земята се бе показал метален влак, целият в игли и шипове. Той плюеше пара, от него калеше огън. Сив пушек се издигаше над тръбната му редица от комини. Колко ли части имаше в него? Кой ли можеше да изчисли ходовете му? Той изпълзя, част по част, на светло. Като конвой от бодливи кули.
Колко старо беше това страшилище? Птиците се разхвърчаха с писъци. Дейби се сгуши в прегръдките на Шам. Ангелът настъпваше упорито и издаваше отвратителния си звук. Предницата му представляваше клиновидно острие. Той настъпваше с тътен като приглушена гръмотевица.
Поглъщаше метрите. Идваше толкова бързо! Оръжията му сияеха. Хората от екипажа се взираха като поклонници.
— Добре дошли — промълви Шам — на предния пост на Небесата.
— Ето това — прошепна Калдера — прогонва хората от края на света.
— Обаче — додаде Деро — не е свикнало да се изправя срещу двама от нашите едновременно.
Ангелът се прехвърли на единствената истинска линия зад военния влак от Манихики. Всички те, отзад напред — ангел, флота и къртоловци, — бяха обвързани с тази единствена линия. Оставаше им само да бързат.
— Я се размърдайте! — Това беше капитан Нафи, вперила поглед над „Пинчон“ и тежкия военен влак в защитника на края на света. Но крещеше на екипажа. Те го знаеха — и се подчиниха. и успяха да ускорят хода на „Медис“.
Ангелът се приближаваше невъобразимо бързо. Той настигаше влака на Рийт. Шам го виждаше, гледаше го втренчено. По-близо. Близо. Настигна го.
Каквото и да разправяте за тия офицери от Манихики, те бяха души храбри и неукротими. Стреляха ли, стреляха. Обстрелваха настъпващия ангел с куршуми и снаряди, мятаха по него бомби. Той изобщо не ги забелязваше. Напираше през взривовете. Стигна до най-задния вагон.
Устата на ангела се разтвори, зейна уста пещ, засияха вътрешности — небесни зъбчатки и остър метал. Захапа. Издиша огън.
Страховит трясък, проблясък, вихрушка от метал. и военният влак изчезна.
Просто… изчезна. Толкова бързо, че не беше за вярване. Тази гледка предизвика у къртоловците ужасени писъци, макар и да пострада врагът. Военният влак и тези на борда бяха изядени и изгорени, или смлени под ударите на ангелските крила. Само секунди — и това бе всичко, гордостта на Манихики се превърна в разпръснати отломки, жалки развалини.
„Медис“ отново се смълча. Шам трепереше. Ангелът пламтеше сред разрухата.
— Той ги спря! — извика някой.
— Да, спря ги — рече Шам. — Аз обаче не бързам да се радвам. Защото сега между нас и него няма нищо. А той идва насам.
Седемдесет и шест
Ангелите имат стотици задължения. За всяко задължение си има форма. За всяка задача си има небесно проектиране във фабриките на боговете. Малцина от нас са създадени по такива най-подробни и сложни чертежи.
Според философията на един ангел казали са някога: две по две е равно на тринайсет. Това не е клевета. Ангелите не са луди, никой не е по-далеч от умопомрачението от тях. Те притежават, доколкото всеки теолог разбира, абсолютна чистота на предназначението. Вярност, остра като кинжал, на задачата да пазят небето чисто.
За човеците с техния разхвърлян разум, за Homo vorago aperientis един толкова стъклено прозрачен и педантичен стремеж е напълно безсмислен. Той е значително по-непонятен от бълнуванията на онези, които наричаме умопобъркани.
Ангелите, неотклонно и абсолютно разумни, клетото човечество не е способно да възприема иначе освен като безмилостни и побъркани убийци.
Седемдесет и седем
Шам преглътна. Зад капитанката, зад влака, пламтяща и стържеща грамада, идеше ангелът.
Колелата му бяха най-различни по големина — несъразмерна редица от колелета, зацепени една за друга зъбчатки. От него стърчаха оръдия. Нямаше прозорци, не му и трябваха. Никой не гледаше навън, не можеше да се погледне и вътре — той беше носеща се по релсите колесница на гнева, която сееше мъст. Там, където минеше, изгаряше храстите.