Дори и атеистите на „Медис“ шепнеха молитви. Шам преглътна. „Хайде, де — помисли си той. — Не спирай. Мисли!“
Пред тях бе твърде близкият хоризонт, краят на света. На същото разстояние от другата страна — ангелът. Беше по-бърз от „Медис“. Сметката беше проста: безнадеждно положение. Той щеше да ги стигне по-бързо, отколкото те — каквото и да бе онова нататък.
Капитанката не помръдваше, и като че изобщо не гледаше ангела — при цялата му чудовищност. Гледаше през него. Шам погледна приемателя в ръката си и видя сияещата точка на екрана. Направо беше забравил Джак Присмехулника.
— Всичко е загубено! — извика някой.
— Спукана ни е работата! — извика друг.
Шам усети как щом взе да пипа по машината, Дейби се напрегна. Спомни си как прилепът политаше към капитанката, докато тя бъзикаше копчетата, и присви очи. „Аз съм неговата философия“ — бе казала Нафи за големия кърт.
— Сироко — повика я Шам и размаха механизма. Щом той се размърда, Дейби заподскача. — Можеш ли да усилиш сигнала на това нещо?
Тя го огледа изпитателно.
— Може и да стане. Трябва още ток.
— Подключи го тогава към нещо! — Той се огледа и посочи интеркома на „Медис“. — Това дърпа ток от двигателя. Хайде де, каква търсачка си? Това ти е занаятът!
Тя извади някакви инструменти от колана си, изтръгна жиците от високоговорителите и ги оголи. Размота някакви неща, други оплете. Поколеба се мъничко, преди да бръкне с инструментите в търбуха на препускащия „Медис“. Чу се мощен трясък, всички машини на влака за миг се изключиха и пак се включиха.
— Олеле, главата ми! — извика Сироко. Всички го усетиха. Екипажът заохка — нещо се надигаше, жужеше, трептеше във въздуха, във веществото на влака. Дори и капитанката залитна. Шам трепна, стисна Сироко за ръката и пое приемника. Сега той беше вързан за вътрешностите на влака.
Дейби му пищеше. Посягаше да дере и дращи машината. Шам се вгледа. Екранът преливаше от светлина и блееше като овца, и светещото петно — Джак Присмехулника, се носеше с шеметна скорост.
— О, чук и щипци мои! — прошепна Вуринам. — Ти какво направи?!
— Усилих го — отвърна Сироко.
— С каква цел? — викна Мбендей. — Ускорила си кърта?!
— Колкото и да ми е неприятно да принизя това техническо постижение — каза Фремло, загледан съсредоточено зад тях, в ревящия ангел. Екипажът впери погледи нататък.
— Джак Присмехулника — каза унесено капитанката. — Джак Присмехулника сега е и ваша философия и вие му принадлежите. Ще ни се наложи да застанем лице в лице с него. — Дори и ангелът да я занимаваше, тя с нищо не го показваше. Капитанката се усмихна. Отиде до подиума си. Екипажът я наблюдаваше.
— Тя е права — каза Шам.
— Какво? — изсъска Вуринам. — Тя се е побъркала! Ти виждал ли си онова, дето ще ни сгащи? — Той посочи ужасната машина. — Това там е всичко друго, ама не и проклет кърт!
— Тя е права — настоя Шам. — Ние сме къртоловци и точно къртоловните ни умения са ни нужни сега.
Седемдесет и осем
и от двете страни — никакви линии: Не можеха да спуснат вагонетки. Експлозивният харпун на носа на влака безполезно сочеше не накъдето трябва. Вместо това се събраха на кърмата на „Медис“. Бинайтли стигна по-далеч — скочи долу на „Пинчон“ която се блъскаше зад тях, и изтича на края ѝ. Силуетът му се очерта на фона на грамадния ангел, на някакви си метри от него. Устата щипка на ангела се разтвори. Той изрева.
Смрачаваше се. Долу, под тътена на релсите, се чуваше друг тътен, тътнеше земята.
— Какво е това? — попита Калдера. В равнината зад преследвача им земята трепереше. и изригваше. Шам ахна, когато една къртичина се надигна на огромна височина. Към тях с рев се устреми бразда.
— Каменнолики! — прошепна Шам. Сироко дръпна трансмитера, от който стърчаха жици, и изцеди невъзможната последна капка ток от него. Далече в плътната пръст Шам чу Джак Присмехулника да реве.
„Медис“ се провря през една пролука в редицата от скали и само след секунди настигащият го ангел го последва.
Екипажът гледаше Бинайтли. Даже и такъв огромен мъж, даже напрегнал цялата грамада на тялото си, той изглеждаше мъничък пред прииждащото възмездие. Той вдигна харпуна си. Срещу ангела. Каква смешка. Но Бинайтли изнесе ръка назад и зачака, и това някак си не изглеждаше абсурдно. Ангелът идеше.
— Какво правиш? — извика капитанката. — Та Джак Присмехулника още не е дошъл!
Бинайтли не каза нищо. Ала отговори самият свят.
Той се разтресе. Скалите затрепериха. Зад тях, пред отвора на скалната пропаст, земята се надигна. Разтвори се. По-мощна от приливна вълна. Черната пръст се сипеше от надигащото се жълто нещо, което разтърсваше скали и релси и обсипваше склоновете с дъжд от камъни. Сякаш земята изплю нова космата планина, надигаща се на задните си крака. Със зъби. Невъзможен кърт с цвят на кост, къртът великан.