За няколко проточили се секунди той се наведе над бойния терен. „Какво беше всичко това?“ — помисли си той. Самонаблюдаваше се, сякаш тялото му бе кукла на конци. „Какво ли си е наумил Шам?“ — почуди се той.
А, ето го и отговора. Излезе, че не само за бозайниците му било жал. Шам придърпа ръкавите върху пръстите си, докато останалите железничари го наблюдаваха с нарастващо озадачение, без дори да го прекъсват — толкова методично се движеше той. Сега се пресягаше надолу, към вихрушката от прах и кръв, и пух от пера, сред която двете миниатюрни петлета се биеха до смърт. После — дясна ръка, лява ръка — Шам ги вдигна оттам.
Вятърът, крясъците, пухтенето на локомотива не секваха, ала въпреки това в този миг сякаш всичко притихна. А! Този звук ехтеше в главата му. Сякаш в отговор на действието си чуваше полуодобрителната, полунеодобрителна смеховка на Трус и Воам. А зад тях — изненадващо за него — усети нишка от същото противоречиво чувство, идеща от отдавна отишлите си майка и татко на Шам. Те го наблюдаваха.
Всички на палубата се вторачиха в Шам.
— Какви ги вършиш?! — възкликна Яшкан.
„Представа си нямам“ — помисли си той. и пак: „А!“ Сега, след като бе спасил птиците, Шам, изглежда, бягаше.
Той рязко се върна обратно в тялото си — сякаш изстреляха душата му с прашка. Върна се в себе си, тичаше колкото му крака държат, пухтеше, стъпалата му думкаха, докато влакът променяше курса. Прескачаше препятствията по покривната палуба. Зад него се носеха възмутени викове.
Един поглед — и Шам видя да тичат по петите му, размахали юмруци и крещящи за отмъщение и наказание не само Бранк и Заро, грамадния теглач и дребния стрелочник, чиито птици бе награбил, не само малко по-назад — Яшкан и Линд, които нямаха търпение да пипнат Шам поради още по-отмъстителни причини, но и грамадна тълпа от заложили хора.
Шам си беше тромав, ала прескачаше сандъци, шпилове и високи до коляното стърчащи комини, промушваше се под гредите, отделящи една част от палубата от друга. Движеше се по-бързо, отколкото вярваше, че може, и то без изобщо да използва ръце, във всяка от които се гушеше боен петел, внимателно придържан така, че да не бъде смазан. Шам тичаше от единия край на палубата до другия, а подир него се носеше шлейф от жени и мъже, които с крясъци се насочваха един друг как да го подкарат насам и гепят натам. Птиците го кълвяха и драскаха, на Шам му текна кръв. Успя да надделее над собствения си рефлекс да ги запокити надалече. Беше обкръжен. Издрапа нагоре по една стълба върху един сандък за съхранение.
Нямаше къде да ходи. Бранк и Заро се приближаваха. Когато забеляза колко са разярени, преглътна. Но колкото от преследвачите му очевидно се гневяха, толкова и се смееха. Вуринам ръкопляскаше. Дори и Шосундер, прислужникът, се усмихна.
— Добро бягство, момче! — провикна се Мбендей. Шам протегна шепи, в които се гушеха ужасените птичета, все едно бяха оръжия. Все едно се готвеше да ги хвърли с все бодлите. „Какви ги върша?!“ — мина през ума му.
Отчаян, той си помисли дали да метне птиците право нагоре, където духаше вятърът. Крилата им бяха подрязани, но като пърхаха трескаво с тях, те можеха да се спуснат овладяно, като перца, долу на земята. Така поне щяха да избегнат битката, на която явно бяха орисани. Но след като кацнат, за секунди щяха да се превърнат в нечий обяд. Той се поколеба.
Нямаше как да се измъкне от тази история, без да изяде някой и друг тупаник, помисли си той, докато Бранк и Заро го връхлитаха. и тогава, точно когато ликуващият Бранк вдигна ръце, за да му се нахвърли, откъм наблюдателницата се разнесе вик. Влакът наближаваше нещо.
Замръзнаха. После Мбендей ревна:
— На позиция!
Екипажът се разпръсна. Бранк, Заро изчакаха, докато Шам — навъсен, ала нямаше как — им подаде птиците.
— По-късно ще я довършим тая работа — прошепна Заро.
„Карай да върви“ — помисли си Шам. За петлите поне щеше да има кратък отдих. Той отново се размърда бавно — всичката онази енергия, накарала го да развие такава необичайна за него бързина, си бе отишла напълно. С пухтене Шам се смъкна от малката си трибуна, за да разбере какво са видели.
— Какво е? — попита Шам. Железничар Ънкъс Стоун не му отговори, а Мбендей изпухтя раздразнително.
Намираха се сред участък от атоли колкото къщи. Вълнести катерици наблюдаваха „Медис“ от мястото, където крайбрежните дървета се срещаха с метала на морелсите. Оттатък един участък, оскъдно покрит с релси, Шам виждаше очертанията на много по-нова развалина. Смачкан силует.