Тя извади от един от многобройните си джобове микрофон. Колкото да беше мъничък, техниката в него усилваше така гласа ѝ, че да може да го чуе целият екипаж.
— Внимание, моля! — призова тя. — По-далече оттук не можете да стигнете. Мога ли да ви изляза с едно делово предложение? Аз си знам работата, вие имате превоз. Можем да се договорим.
Знам къде да отида, за да продавам. Това е моят лов, също както грамадният кърт беше вашият. На същите условия и със същите дялове, както и ако карахте къртиче месо. Мислите си, че къртовото се плаща добре? Защото не сте си имали досега работа с останки. А това не са какви да е останки, това е цяло състояние за всички нас.
— Добре — прекъсна я Шам, — обаче аз тръгвам с Шроук. Задръж ми скапания дял. — Той издигна глас. — Кой идва с нас?
Последва мълчание. „Какво говори за мен това — помисли си Шам, — искрената ми изненада от това, че никой не вдига ръка? Че никой не обелва дума?“
— Шам — обади се Мбендей. — Ние не сме изследователи. Ние сме ловци, които се грижат за своите приятели. Дойдохме за тебе, нали? — Някои от другарите на Шам бяха се вторачили алчно в мъртвия ангел. Други попоглеждаха смутено или изобщо не поглеждаха него и Шроук. — Затова нека се погрижим за вас. Вие представа си нямате къде отивате. — Мбендей вдигна ръце и ръкавите на коженото му яке изскърцаха. — Нито дали от другата страна изобщо има нещо.
— Това е мост — каза Шам. — Много ясно, че от другата страна има нещо.
— Едното не следва от другото — отвърна Мбендей.
— Бинайтли! — викна Шам.
Но харпунджията се прокашля и с дебелия си северняшки глас колебливо избоботи:
— Ела, Шам. Няма нужда да го правиш. и вие, Шроук.
Калдера издаде подигравателен звук.
— Хоб? — попита Шам. Фремло? — Те дори не го поглеждаха. Не беше за вярване.
— Пеш? — възкликна Фремло. — Над пропастта? Заради незнайно какво? Шам, моля ти се…
— Някой! — викна Шам.
— Ние дойдохме за теб — каза Вуринам. — и за твоите Шроук. Стигнахме чак до ангелите. Друго не щем. А сега се върни при нас.
— Кажете на Трус и Воам, че ги обичам, но ще продължа нататък — рече Шам, без да го поглежда.
— Аз идвам.
Беше капитан Нафи. Всички се вторачиха в нея.
Дори и Шроук се обърнаха. Нафи раздрънка веригите си и ги изгледа с величествена надменност, докато някой притича да ги отключи.
— Своето не мога да получа — рече капитанката. Погледна Калдера, Деро и най-сетне — Шам ап Сурап. — и затова нечия чужда философия все е по-добре от нищо.
Осемдесет и едно
Странно беше усещането да вървиш по линия, да не говорим за такава линия. Шроук, капитанката и Шам вървяха в колона по един. и от двете страни на моста на ужасяващо късо разстояние зейваше празнота. Зад тях се чуваше дрънченето и стърженето на бургии, докато екипажът разфасоваше останките под ръководството на вбесената Сироко. Викаха подире им „Сбогом“, ала ни Шроук, ни Шам, ни капитанката отговаряха.
Шам неотклонно гледаше напред, часове наред, съсредоточаваше се върху всичко освен ограждащата ги пропаст. Мислеше за екипажа, който измъкваше парчетии от стария ангел от калъфите им като зъби от уста и пълнеше количката за превоз, касапската палуба, складовете, трюма на „Медис“ с това неправдоподобно месо. Керамични, стъклени и стари метални механизми.
Мръкна се и те продължиха да вървят дотогава, докогато дори и с фенерчетата бе опасно да продължат в мрака. Хапнаха заедно. Шроук си мърмореха помежду си, понякога промърморваха по нещо и на Шам. Нафи мълчеше. Когато легнаха да спят, се завързаха за релсите — да не паднат, ако започнат да се мятат и въртят насън.
Събудиха се, когато слънцето още се показваше зад хоризонта, от дрънченето на прелитащите над тях птици куки.
— Може би ще усетим, като потеглят — каза Калдера, след като закусиха оскъдно, наблъскани един в друг. — Влакът, де. Може би ще ги усетим по релсите.
— Може да ни съборят — додаде Деро и подсвирна, все едно нещо падаше.
— Нищо няма да усетим — заяви Шам. Вървяха вече от много време. — Ами ако завали?
— Ще трябва много, ама много да внимаваме — отвърна Деро.
Влачиха се дълги часове, цял ден. Шам гледаше почти постоянно надолу, за да не го омаят релсите, да не го зашемети онова, което ги заобикаляше. Това значеше да не вижда пустото небе, безптичието, почти нищо не виждаше, докато Калдера не извика и той се спря и погледна напред.
Приближаваха се към друга скална урва. Тя се надигаше над хоризонталната мъгла. Линията, мостът се стопяваше и се превръщаше в невидим конец, ала оттатък края му виждаха вертикална земя. Другата страна на пропастта.