Той отговори на собствения си въпрос.
— Влакокрушение.
Потрошено влакче. Локомотив, полегнал настрана в пръстта. Напълно дерайлирал.
— Значи внимание! — заговори по интеркома капитанката от своя подиум с обичайния си жаловит тон. — Никакви флагове, никаква активност. Не сме чули никакви бедствени сигнали. Нямаше сигнални ракети. Нищичко не знаем. Познавате протокола. — С останки екипажът на къртоловен влак не разполагаше с оборудване, за да се справи. Но влак в беда? Всички порядъчни железничари биха зарязали всичко заради потенциалното му спасяване. Такъв бе железопътният закон. Въздишката на капитана, която тя не се постара да се извърне от микрофона и да скрие, намекваше, че тя се подчинява на това морално задължение без ентусиазъм. — Подгответе се.
Срещу всяко отклонение от собствената ѝ цел, помисли си Шам, с нейната страст да преследва, да открие, да надхитри своята философия тя бе длъжна да негодува.
Стрелочниците подкараха влака по релсите, все по-близо. Тя, развалината, беше нищо и никаква — един вагон, един локомотив. Лежеше като катурнала се женска къртица.
Влаковете от къртоловните държави из целите морелси пореха заливите на архипелага Издънка Сантяго и на Земята Стрегай, неговият дом. През живота си Шам бе виждал влакове с всякакви форми — в пристанището и на илюстрации, и още повече, откакто учеше. Колкото и разрушен да бе този от влакокрушението, той изглеждаше напълно непознат.
Оказа се по-лесно, отколкото си мислеше, да се натресе в разузнавателната вагонетка. Шам търчеше насам-натам да изпълнява измислени поръчки, все едно по поръчения на Фремло, и все още под напора на адреналина от осуетеното спасяване на животни, се нареди зад Хоб Вуринам на опашката за дежурство и скочи в клатушкащия се вагон, все едно по заповед. Смънка нещо за първа помощ.
Шосундер, все още на главната палуба, вдигна вежда, но очевидно реши, че е под достойнството му да се оплаква. Слава на Каменноликите, че прислужникът си има гордост, помисли си Шам. Втори помощник Гансифър Браунол се наведе от вагонетката, докато тя се носеше към влакокрушението, и кресна в един рупор:
— Ей, има ли някой там? Ей!
„В това нещо няма живи хора — помисли си Шам. — Ето, това са медицински познания — додаде той наум. — Това е смазано, като че ангел се е стоварил върху него.“
Прекатуреният локомотив нямаше комин; значи не беше парен. Първият вагон бе претъпкан с останки от машини. Беше нагънат като хармоника. Илюминаторите му бяха запречени и изпотрошени. Трънлив храст обвиваше като жили целия вагон, и отвън, и отвътре.
Екипажът мълчеше. Те бавно скрибуцаха, все по-близо, огрени от матовата светлина. Дневни прилепи, с рижава козина и пъстри, се надигнаха на ята от мястото, където се ровичкаха из развалините. Те закръжиха с недоволно мрънкане и хвръкнаха към най-близкия остров.
Технически това би могло да се нарече останки. Нито един жив сред отломките? Тогава всичко, което екипажът можеше да намери и да отнесе, бе тяхно. Но колкото и да се радваше Шам на цялата тази драма, това щяха да са ню останки. Онова, по което си губеше акъла, което му лежеше на сърцето, за което копнееше, бе блясъкът на архиостанките. Най-непонятните и най-древни отломки.
Дребни животинки щъкаха из тревата. „Медис“ кибичеше в далечината, останалите железничари следяха как вагонетката притихна, спря и побутна прашния локомотив.
— Сега! — извика Браунол. — Доброволци!
Екипажът се вторачи в нея. Тя присви татуираните си устни и посочи.
— Оттук може да се влезе вътре. Никой не иска от вас да докосвате земята. — Те провериха оръжията си. — Вуринам! — извика Браунол. Юнгата скочи на крака и смъкна опърпаната си шапка. — Теодосо! Торн и Клайми, Ънкъс Стоун, тук, при мен! Останалите, строй се в две редици. Влизайте. От горе до долу! Който и да е, каквото и да е — да го намерим! Ти къде тръгна? — Това последното го каза на Шам, когато той се нареди до другите, като че се готвеше да се качи на борда.
Той бе зает с това да е зашеметен от собственото си нехарактерно поведение.
— Ти… каза, че сме щели да влизаме…
— Сурап, я не се занасяй — произнесе тя с меланхоличния акцент на остров Кларион. — Да съм гъкнала, че ти ще влезеш във вагона? Не забелязвам? Не знаех, че си бил такъв отворко, момче. Не си предизвиквай късмета. Към кърмата! — посочи тя. — и… — тя допря пръст до устните си.
Един по един, предпазливият отряд се спусна долу през един прозорец, сега изпълняващ ролята на люк.