Взрив от пръст, грамадна захапка, мярнала се огромна паст. Шам извика, Вуринам дърпаше, Ънкъс виеше и успяха да го издърпат на борда. Разнесе се тътен, когато кралицата, невидима, се зарови в земята — без плячка, огорчена. Пръстта се уталожи. Но Ънкъс продължаваше да пищи. Един къртоплъх, впил стиснати зъби, бе увиснал на окървавения му крак.
— Треснете проклетата гад! — кресна Браунол.
Шам бе този, който го удари. Така го тресна с чайника, както нищо не бе тряскал досега. Звярът направи задно салто във въздуха и тупна в пръстта зад набиращата скорост вагонетка.
Екипажът се оживи за кратко, разнесе се нестройно ликуване, когато жените и мъжете от „Медис“ се откъснаха от мародерската колония. А после всичко свърши и те забелязаха колко зле беше Ънкъс.
Десет
Екипажът на „Медис“ се тълпеше по перилата на покривните платформи и се гърчеше в агония, докато наблюдаваше нападението, недостижимо за него. Ънкъс стенеше.
Шам чу едва доловими, жалки удари и мярна трептящи цветове. В ъгъла на вагонетката пърхаше ранен дневен прилеп. Той се мяташе и тръшкаше с ранените си крила, жив да го ожалиш. Сигурно ги беше ударил при завой. По устата му избиваше анемична пяна.
Вуринам понечи да го бутне навън.
— Не! — възкликна Шам и го повдигна нежно. Той щракна зъби и понечи да го захапе, но бе доста изнемощял и беше лесно да се избегнат зъбите му. Когато дойде неговият ред да мине по мостчето, спуснато между „Медис“ и вагонетката, Шам бе пъхнал дневния прилеп под ризата си.
Докторът го чакаше. Награби го безцеремонно, огледа дали не е пострадал, тупна го по рамото и му каза да се приготвя. Зад него внесоха на борда Ънкъс Стоун.
— Как е той, докторе? — Въпросите продължаваха да идват от коридора. — Може ли да поговорим с него?
Докторът свали окървавената престилка, улови погледа на Шам и кимна. Шам, който все още преглъщаше след наблюдаваната процедура, отвори вратата на операционната за екипажа.
— Добре — тросна се Фремло, капнал от умора. — Влизайте. Няма да изкопчите кой знае какво от него. Упоил съм го до козирката. и не пипайте крака му.
— Кой крак?
— и двата крака, да му се не види макар.
Шам излезе, за да има място за тях. Заслуша се в шепота им.
— Какво намери, Шам ап Сурап? — произнесе някой.
Той вдигна очи. Беше капитанката.
Абакат Нафи. Изкуствената ѝ ръка бе вдигната и преграждаше пътя му. Той се взря в тъмносините ѝ очи. Бяха горе-долу еднакви на ръст и той беше по-тежък, ала му се струваше, че за да я погледне в очите, изпружва глава назад. Шам заекна. Тя не го бе заговаряла досега, ако не броим изречения като „Дръпни се“ „Сложи го там“ и „Вън“. Слиса се, че знае името му.
— Отговаряй! — изръмжа Фремло.
Шам се зачуди: „Откъде ли се появи докторът?“
— Капитане, аз… — смънка Шам. Прилепът му — сега нямаше как да го скрие — изцвъртя.
— Мирно! — изкомандва капитан Нафи. — По-късно ще обмислим дали можеш да запазиш своята гадина, Ап Сурап. Сега отговаряме на въпроси. Какво имаше в останките от влакокрушението?
— Нищо, госпожо капитан! — изпелтечи Шам. — Искам да кажа, само един скелет, само това. Нищо повече. Това, а иначе другото беше само боклуци.
— Така ли? — попита Нафи. Тя затвори очи и свали надолу изкуствената си ръка, оставяйки във въздуха диря от изгорели газове и жуженето на моторчета. Шам наблюдаваше сложното ѝ устройство, линиите на черното дърво.
— Нищо, госпожо капитан, ама нищичко. — „Ти луд ли си? — възкликна той наум. — Защо лъжеш?“ и щом се сети за дребната останка, която бе открил и която му се полагаше по правото „кой каквото си намери, негово си е“, той се чу да казва: — А, само ей това. — и той извади картата от джоба си и ѝ я подаде.
— Може ли, капитане? — Фремло ѝ кимаше да го последва… Кой друг на влака можеше да си го позволи? Нафи погледна Шам още веднъж замислено.
— Благодаря ти за паметта — каза тя, пое я и последва Фремло. Шам ги гледаше как се отдалечават. Не помръдваше, само скърцаше със зъби. Вътрешно беснееше и си искаше мъничкото съкровище обратно.
Задаваше се буря. Шам гледаше през илюминаторите как облаците се снишават, спускат се под горното небе и се изменят — сипеха дъжд по целия пейзаж, превръщаха света в кал и пълнещи се езерца и локви между релсите, пришпорваха течението на потоците, избликващи от островите. Хлъзгавите релси сияеха. Раненият дневен прилеп си показа главата от ризата на Шам, като че и той искаше да погледа небето. Шам го погали.
— Сурап — му беше казал Фремло, когато се заловиха да кърпят Стоун. — Знам, че това не е най-любимото ти занимание. Моля те само да не ми се пречкаш и да правиш каквото ти кажа, когато ти кажа. Може и да не ти се харесва, може и да не те бива много — тебе всъщност никак не те бива, а щом даже аз го забелязвам, значи хич не те бива, но сигурно все си по-добре от нищо. Затова като кажа бинтовай, знаеш какво да правиш и тъй нататък. Кракът му е застрашен. Да направим каквото можем.