Шам потърка нос в нослето на оздравяващия дневен прилеп. Той все още нерядко се опитваше да го ухапе, но силата и честотата на атаките намаляваха. Понякога, както сега, щом го повиеше, животното започваше да жужи — Сам беше научил, че това е мъркане. Прилепско щастие.
— Бил ли си? — попита Шам.
— В Камбелия? — Вуринам присви устни. — Че защо му е на човек да ходи там?
— За да проучва — отвърна Шам. Представа си нямаше що за власти управляват в Камбелия и оплескват всичко наред, щото не са Стрегай. Взираше се нататък запленен.
— Когато си бил железничар толкова дълго, колкото аз… — подзе Вуринам. Шам завъртя очи. Юнгата му беше почти връстник. — Сигурен съм, че си чувал разни работи. Кофти хора, диваци — рече Вуринам. — Там е лудница!
— Понякога — заяви Шам — излиза, че всяка страна сред морелсите бъка от дивотии и кофти места и животни страшилища. Друго не се чува!
— Ами… — рече Вуринам. — Ами ако е така? Работата е там, че Камбелия е грамадна. Мили и мили земя. Закараш ли ме на повече от един ден път от линиите на морелсите, страшно се нервя. Трябва ми всеки момент да знам, че ако работата загрубее, мога да изтърча на пристанището, да си покажа тескерето, да се метна на някой влак и да офейкам надалече. Живот сред откритите релси. — Той вдъхна дълбоко. Шам пак завъртя очи. — Тръгнеш ли в Камбелия на северозапад, знаеш ли къде ще стигнеш най-накрая?
През ума на Шам преминаха остатъци от уроци по география, припомнени изображения от ординаторите в клас.
— До Нузланд — каза той.
— До Нузланд. — Вуринам вдигна вежди. — Да го вземат дяволите, а?
Най-високите върхове на Камбелия се издигаха над областта, където атмосферата се променяше, по-високо от мястото, където издяланите богове — Каменноликите, живееха на Стрегай, нависоко в горното небе. Нузланд не беше връх или хребет. Той беше многократно по-голям от Стрегай или от Манихики. Да, Шам знаеше какво разправят — че нейде там съществували цели ужасни светове, върху плата там горе, в горното небе. Градове на мъртвите. Съсирени адове нависоко. Като Нузланд, който беше ей там. Шам виждаше края му.
Вуринам смънка нещо.
— Какво? — попита Шам.
— Казах „извинявай“ — отвърна Вуринам, загледан в морелсите. — Казах, че съжалявам за онова, дето ти го наприказвах. Ти не си виновен за случилото се със Стоун. Все едно да кажа, че аз съм виновен, че го блъснах, като скочих във вагонетката. — „Това му е минавало през ума“ — помисли си Шам. — Или че Ънкъс е бил виновен, дето ми се е изпречил на пътя. Че не се е държал здраво. Или че капитанът е виновен, че е претърпял крушение с влака и го е зарязал да го видим. Както ще да е. Не биваше да ти кряскам.
Шам примига.
— Няма нищо — рече той.
— Не, не е така — настоя Вуринам. — Когато аз се ядосам, почвам да беснея. Бях като къртица на куки. — Той най-сетне погледна Шам. — Дано приемеш извинението ми. — и той протегна ръка със симпатична официалност.
Шам се изчерви. Взе да гали прилепа си и да си играе с него. Измъкна собствената си десница и му стисна ръката.
— Ти си джентълмен, Шам ап Сурап — рече Вуринам. — Как се казва?
— Ъ?
— Твоят прилеп.
— А… — Шам го погледна. Животното разпери крила. Зацвърча сърдито, но не го закачи. Беше си напъвал мозъка да се сети нещо от уроците на Фремло, беше се консултирал с медицинските учебници на доктора с крайно нехарактерна за себе си взискателност. Нежно, с върха на пръстите, бе напипал мястото на крилото, където кост се триеше в кост, и бе шинирал счупеното шарено крило с мъничка самоделна шина.
— Казва се… Дей… би… — каза той. — Дейби. — Измъкна това име отникъде, паникьосан от въпроса, и като го чу, му идеше да стене. Ала вече го бе произнесъл. Късно беше да го върне назад.
— Дейби. — Вуринам примига. — Дейби, дневният прилеп. — Той се почеса по главата. — Няма да съдя. Щом е Дейби, нека да е Дейби. Оправя се, надявам се.
— Оздравява.
— Ами Ънкъс?
— Зависи — отвърна Шам. — Доктор Фремло казва, че зависи колко бързо ще стигнем до Болонс.
— Тогава дано стигнем по-бързо.
Дизелът свършваше. Вече двойно по-отчаяни да стигнат до острова, за да заредят гориво от заводите в града, а също и заради клетия трескав Ънкъс, който сега пак трепереше и пееше, ала песента му не радваше. Той мяукаше в делириум в хватката на доктора.
Тринайсет
В един дъжделив ден екипажът съзря влакове на обвития с дъждовен воал хоризонт. Два, три, шест, сред скалички, островчета и стърчащи над повърхността бабуни, широки по няколко метра, понякога увенчани с нееднородна дървесна растителност и ореоли от птици. Видяха небесния пунктир — точка-точка-точка — на пушека от парни локомотиви. Платото на изстинал вулкан, канаристите насечени очертания на планина, а върху склоновете ѝ — канаристите насечени очертания на града Болонс.