Къртът бе изплувал.
От всички зяпачи на „Медис“ никой не се звереше повече от Шам. Шам Йес ап Сурап. Едър младеж — същинска буца. Набит, невинаги похватен, с ниско подстригана кестенява коса — да си няма ядове. Вкопчен в илюминатора, забравил пингвините, лицето му надничаше от купето като слънчоглед, зажаднял за слънце. В далечината къртицата препускаше на плитко под земята, около метър под повърхността. Шам гледаше как тундрата се изкорубва, а сърцето му тракаше като колела по релсите.
Не, това не бе първият кърт, който е виждал. Бригади — както наричаха техните игриви групи — от големи колкото кучета екземпляри постоянно ровеха в Стрегайския залив. Пръстта между желязото и траверсите на пристанището вечно беше осеяна с къртичините и гърбовете им. Беше виждал и малките на по-едри породи, нещастни в земните аквариуми, докарани от ловци за Бъдни вечер на Каменноликите: бебета на къртове — тапи, и на къртове — лунни пантери, и на гърчещи се катраненолапи къртове. Ала големите, наистина големи, най-големите животни Шам ап Сурап бе виждал само на картинка, на занятията по лов.
Бяха го накарали да заучи наизуст подобен на стихотворение списък с другите имена на кърта — подкопник, талпа, крът, къртица. Беше виждал размазани плоскографии и гравюри на най-грамадните животни. Схематични човечета бяха изобразени в мащаб, разтреперани, до убиеца — звездоносият, набръчкан кърт. А на последната страница, цялата в белези от пръсти, страница, нагъната като акордеон, за да подчертае размера, бе изобразен левиатан и до него драскулката, изобразяваща човече, изглеждаше като петънце. Големият южен кърт, Talpa Ferox Rex. Това бе животното, което ровеше пред него. Шам потръпна.
Земята и релсите бяха сиви като небето. Близо до хоризонта нос, по-голям от самия него, отново разрови земята. Звярът струпа къртичина до нещо, което отначало Шам взе за изсъхнало дърво, а после разбра, че е някаква ръждясала метална подпора, катурнала се в стари времена, щръкнала нагоре като крака на умряло бръмбарово куче. Дори и тъй надълбоко сред студа и отпадъците имаше останки от крушения.
Екипажът бе увиснал по камбуза на „Медис“, люлееше се между вагоните и върху наблюдателните платформи и набиваше напористо крак над главата на Шам. „Слушам, слушам, слушам, капитане…“ — избъбри от високоговорителите гласът на Сундер Наби, дежурния по вахта. Капитанът сигурно бе задал въпрос по уоки-токито и Наби сигурно бе забравил да превключи на частен разговор. Той излъчи отговора си пред целия влак, сред шума на тракащите зъби и тежкия питмански акцент: „Голям нерез, капитане. Много месо, мас, кожа. Вижте го какъв е бърз…“
Линията кривна, „Медис“ маневрира, вятърът натика в устата на Шам хапка дизелов въздух. Той се изплю в храсталака покрай релсите.
— А? Ами черен е, капитане — отвърна Наби в отговор на нечуто запитване. — Разбира се. Хубав тъмен кърт, черен.
Пауза. Целият влак като че се сконфузи. После:
— Така… — Това беше нов глас. Капитан Абакат Нафи се подключи. — Внимание. Кърт. Видяхте го. Спирачи, стрелочници: на позиция. Харпунджии: готови. Готовност за спускане на вагонетки. Увеличете скоростта.
„Медис“ ускори ход. Шам се опита да се вслуша през краката си, както го бяха учили. Промяна, реши той, от шрашшаа към драг’ндрагун. Изучаваше наименованията на тракането на колелетата.
— Как върви лечението?
Шам се завъртя. Д-р Лиш Фремло се взираше в него от прага на купето. Слаб, на години, енергичен, изкорубен като брулените от вятъра скали, докторът гледаше Шам изпод чорлавата си коса с цвят на пистолет. „Ох, опазили ме Каменноликите — помисли си Шам. — От колко време си там?“ Фремло огледа разхвърляните вътрешности от дърво и плат, които Шам бе извадил от кухия корем на манекен и които досега несъмнено би трябвало да е етикетирал и заменил, а те все още се въргаляха навсякъде.
— Работя, докторе — отвърна Шам. — Малко се… Имаше…
— А… — Фремло трепна, щом видя пресните разрези, нанесени от Шам с джобното му ножче по кожата на модела. — Що за невярна болест си лепнал на клетника, Шам ап Сурап? Може би е редно да се намеся. — Докторът вдигна безапелационно пръст и заговори, не грубо, с онзи сдържан, звучен глас: — Студентският живот не е блясък и искри, знам. Вземи да научиш две неща. Едното е да… — Фремло направи леко движение. — Да се успокоиш. А другото е какво може да ти се опрости. Това е първият голям южняк за това пътуване, което ще рече, твоят първи южняк изобщо. Никой — включително аз — и гонадите на влаков маймун не дава в момента за това дали се упражняваш или не.