— Чувал съм за пазарите на слухове. Къде се намират те?
— Ти трябва купува слухове за това къде те намират се от продавачите на слухове по улични ъгли, дано извадиш късмет.
— Да купувам слухове за слухове?
— Че как инак?
— Ще ти попречат ли да се занимаваш с онова, заради което си дошла? — попита Шам.
Тя тръсна глава.
— Те тука не такива тъпаци да нарежда на чужденци какво прави. Аз вече правила небелазно гмуркане по източни планински земи. — Тя го подразни, като подхвърли намеци за Соумерик, митичен токсиконтитент на горното небе. — и какво беше това влакокрушение?
— А! — Шам беше забравил какво ѝ разказваше. Изопачена версия на… какво беше? Той отново се впусна като влак по права отсечка в историята за влакокрушението. Изломоти я, и тя погали неговия дневен прилеп. После имаше и друга кръчма, и тя пак беше с него, и опа, Шам се намери навън и драйфаше в уличната канавка. Оставяше тук мъничко от Стрегай, помисли си той. „Моля, заповядай, Болонс.“ Да отвори място за онзи шнапс, така ли му викаха?
и той пак се впусна в истории за влакокрушението, за това как бе ровичкал, за ужасната атака на къртоплъховете.
— Затва сме тука. Нашия човек го ухапаха по крака. — „Вижте ме — помисли си Шам. — Разказвачът!“ Вихър от лица, надвиснал над него, и те слушаха, и по други места също, където и да се намираха, Кирагабо и Вуринам танцуваха заедно, и някой черпи Шам още едно, и някой попита „А какво беше това, дето го намери на претърпелия крушение влак?“ и „Аааа“ — възкликна той и се потупа по носа отстрани, трай си, тайна, ето какво. Това бе тайна. Не че той знаеше, не че се бе въздържал да споменава, явно, че е намерил нещо. Хей-хо, пий до дъно! После се намери под звездите и намести уютно главата си, отпусната върху нещо. Не бяха толкоз лоши, помисли си той. Готини бяха в Болонс, мислеше си той. Дали са му нещо, на което да спи.
Петнайсет
Камък беше, ето какво беше. Възглавницата му.
Шам го откри постепенно. Много постепенно.
Първо нещо грапаво, голямо колкото нокът, го дращеше ли, дращеше. Бавно и протяжно Шам се измъкваше сам, като герой, от лепкавото тресавище на сънищата, нагоре, и о, много, много постепенно събра сили да посегне нагоре и с пръст да си отвори с взлом окото.
Значи. Оказа се, че е спал навън, на двора на някаква последна кръчма. Хленчейки под напора на безмилостната утринна светлина върху очите му, той замига, докато успя да различи няколко от другарите си още да дремят в една плевня под презрителните погледи на козите. Дейби, дневният прилеп, го ближеше по лицето. По устата му — трохи. „Кога съм ял нещо?“ — помисли си Шам. Не можеше да си спомни. Набра се, замря и изстена, и седна, без да мърда, докато главата му се клатушкаше.
Каменнолики, каква жажда го мъчеше! Той ли я беше разплискал тази локва от повръщано до него? и тъй да беше, и инак, нямаше как да се докаже. Погледна нагоре към слънцето през пръсти. Горното небе беше доста ясно — малка влакнеста миазма, няколко спирали отрова високо-високо прикриваха няколко летящи във висинето ужасии, но му се струваше, че погледът му прониква чак в Космоса. Слънцето го гледаше свирепо отгоре, като разочарован учител. „Я се разкарай“ — помисли си Шам и пое към пристанището.
Покрай тераси, където жени и мъже поливаха цветята по первазите на прозорците и приготвяха закуска, или всъщност трябваше да е обяд, и бе — каквото и да бе — най-невероятно вкусно ухаещата храна, далеч превъзхождаща всички останали храни, които Шам бе имал честта да подуши, откакто го имаше на бял свят. Покрай кучетата и котките на Болонс, весели безстопанствени животни, които безметежно припкаха насам-натам и го оглеждаха състрадателно. Покрай масивните правоъгълни църкви, където редяха в песнопения историята на свадите между боговете. Надолу, към пристанището, откъдето, оттатък редиците от къщи, бакалници, статуята на местно богче с язвително изражение, той дочуваше чукането и тракането, и грохота на буталата на влакове.
Не беше голям град този Болонс и всъщност имаше само една оживена улица. Той зяпаше нагоре, оглеждаше телескопите и сензорите по покривите ѝ, насочени с помощта на завъртени тръби и жици към Камбелия. Това място бе ново, различно. Поначало той се вълнуваше. „Това почва да ме дразни“ — мислеше си, когато не беше съвсем сигурен в чувствата си.
Видя свои другари от „Медис“ — Еба Шапи в едно кафене, която му махна над напитката си от цикория; Теодосо — той изглеждаше по-зле, отколкото се чувстваше Шам, и не го забеляза; Драмин, побелелия готвач, който разглеждаше странни подправки и го видя, ала не го поздрави.