При мисълта за закуска Шам без малко щеше да се разреве. Купи си солен пирог от един продавач, седна на стълбите пред една улична помпа да го изяде и го прокара с водата с металически привкус. Отчупваше хапки с два пръста и ги даваше на Дейби.
Главата го цепеше, всичко го болеше и беше сигурен, о, да, съвсем сигурен, че смърди. Но когото и да беше черпил с неговите пари предната вечер, му беше върнал рестото. Беше спал в мръсотията, но беше спал. Минувачите го подминаваха или му се усмихваха, по-снизходителни от слънцето. Имаше два-три часа до времето, когато беше длъжен да се върне на влака. Навярно от махмурлука бе възможно да се оцелее. Даже и това да не беше много редно и въпреки леката тръпка на познато неудовлетворение от себе си Шам не се чувстваше чак пък толкова зле.
Шестнайсет
На един ъгъл на крайбрежната улица се намираше Техническата Похапвачница — съчетание от закусвалня, приказвалня (по многобройните ѝ маси капитаните и офицерите от къртоловните влакове и изследователите въртяха отявлено тайни сделки, мрънкайки си под носа), разгласилня и техничарница. Шам се спря. В сянката зад тентите ѝ той съзря капитан Нафи да разговаря със собственика.
Описваше нещо голямо с ръце. Подаде лист хартия, мъжът кимна и я постави на осведомителната витрина редом с много подобни листовки. Шам присви очи, за да разчете по-едро изписаните думи.
СВЕДЕНИЯ, НАСОЧВАЩИ КЪМ.
ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ.
ФИЛОСОФИЯ.
Смяташе да продължи нататък. Всъщност смяташе да се измъкне по-далечко — не гореше от желание властната меланхолия на Нафи да му скапе настроението. Но измъкването не му се получи. Тя го видя и му помаха да отиде при нея. Лицето му не трепна, разбира се, ала усети как сърцето му се сви.
— и още нещо — каза капитанката на собственика на кафенето. — Имате ли ординатори? — Тя измъкна шепа листчета от единия си джоб. — Имам нещо за теб — обърна се тя към Шам. „ГОЛЯМ КЪРТ — прочете Шам, когато ги пое. — УНИКАЛЕН ЦВЯТ.“
Тя стегна изкуствената си ръка и вътре в нея се отвори едно капаче. Под него беше паметта от фотоапарата. „Това е мое! — помисли си Шам, когато тя я извади. — Който си го намери, негово си е!“ Собственикът на кафенето им посочи с кимване задната му част.
— Ела, ще проверя това — каза капитанката. — и после ще ти кажа къде да отидеш.
В страничната стая имаше сбирка от ординатори, скърпени един за друг уреди, оплетени тръби, подключени към тях с временни жици екрани от движографи, черно-бели трепкащи проектори, клавиши с букви, пухтенето на дизелов генератор, който поддържаше данните на сигурно място в машините.
Шам се беше пробвал на ординатор веднъж-дваж, но те не го заинтересуваха кой знае колко. В Земята Стрегай ги нямаше много, а тези, които бяха в наличност, казваха му, не били съвременни. Капитанката разбута жиците, които се оплетоха около екрана като тръни от приказка около замък. Докато бавно го изпълваше сияние, тя вдигна лявата си ръка — разнесе се скорострелно щракане, щрак-щрак-щрак, и различни части от нея започнаха да се подават: специални уреди, увеличителна лупа, минителескоп, игла за кожа. Това беше нейният начин да се заиграва, както някой друг би барабанил с пръсти по масата. Шам стоеше учтиво и чакаше, а наум убиваше капитанката. Тя пъха пластмасата в цепката на ординатора.
„Достатъчно гадно си беше, че я намери и ми я гепи — помисли си Шам, — и без да ме дразниш с нея.“ Той се зачуди дали паметта, толкова дълго гнила в студената пръст, нагризана от животни, изобщо може да се разчете и дали изобщо има нещо на нея. После внезапно от екрана го погледна човек.
Едър брадат мъж малко над петдесетте може би. Той се взираше право в обектива, леко отметнал глава назад, с издадена напред ръка. Типичната стойка на хората, които си правят плоскографии с фотоапарат в изпънатата си ръка. Той, мъжът, не се усмихваше, но в изражението му се долавяше веселие.
Дигитално деградирана, снимката изглеждаше оцапана с петънца от мръсотия. Зад фотографа се виждаше жена. Тя не беше на фокус, изражението ѝ бе размазано, бе скръстила ръце, в погледа ѝ се четяха търпение, снизхождение, обич.
„Ти си черепът — помисли си Шам. — Намерил съм един от вас.“ — Той запристъпя от крак на крак.
Нафи натисна нещо; изображението се смени. Две деца. Не се намираха на влак — бяха снимани на фона на град. Под странна, порутена, разфокусирана арка от недобре напаснати бели блокове. Малко момиче и още по-малко момче. Кожата — тъмносива, типичната за Манихики. Усмихнати. Те гледаха право в Шам. Той се намръщи. Капитанката го погледна така, сякаш бе казал нещо.