Инат момче! Замислено момиче! Изпънали ръце по шевовете, прилежно сресани… Но после отново смяна! Бързо-бързо децата изчезнаха и Шам съзря мрачна стая, затрупана с боклуци, и почти в същия миг — снимка на някакво грамадно пристанище, много по-голямо от всяко, което бе виждал някога, гъмжащо от безброй видове влакове. Гледката го накара да ахне, но после и тя изчезна и се смени с изображението на покрив на влак, тракащ по плетеницата от морелси. После пред обектива застана пак жената, застанала пред измервателните уреди и скали в локомотива.
Щрак-щрак, прелистваше капитанката. Способността ѝ да седи, без да пророни и дума, пощуряваше Шам. А на екрана се появяваха изображения на самите морелси и островите. Линии, които минаваха измежду и през гъсталаци от стари дървета. Гора — не можеше да се нарече с друга дума; не върху гърбицата на някой остров, а част от самите морелси. Било е есен, когато са направили снимката, и купчини листа се бяха натрупали напред по релсите.
Пустиня, равен пясък, оскъдни линии. Скали като зъби под покритото с облачна пелена небе. Къде, къде са били тези хора?
Играещи си къртици, застинали в скок пред носа на влака, преследващи земни червеи колкото крак. Силует на грамаден язовец — мъжкар. Езерце, обрамчено с релси. Таралеж се оплита в дървесни корени. и на самия предел на възможностите на фотоапарата — тромаво, херметично присъствие на релси. Шам притаи дъх. Някакъв влак, който не приличаше на нищо, видяно от него досега, ала въпреки това — изведнъж познат.
Той разбра на какво му напомняше този силует. Чудат и умозрителен образ, каквито бяха всички подобни образи, от някаква книга с религиозни наставления — изображение на ангел. Свещена машина, която препускаше по релсите, за да ги спасява.
Шам зяпна. Не носеше ли лош късмет да видиш ангел? Според мълвата някои от тях поддържаха железопътните линии вдън морелсите — и железничарите трябваше бързо да се извърнат, ако някога се приближат дотолкова, че да съзрат подобни намеси. Трябваше ли сега да се извърне? Как би могъл?
„Чакай, чакай!“ — помисли си Шам, ала капитанката бе продължила нататък. Сега под него имаше нова снимка на огромна къртица, изправила се на задни крака. Бе ред на капитанката да замре неподвижно. Но козината на кърта бе тъмна. Тя продължи да прелиства нататък.
Къде е обикалял този влак?
География, която накара Шам да набразди чело. Странни, характерни скални образувания, подобни на гигантски разтопени свещи. Надвиснали над морелсите.
и внезапно — морелсите. Но не…
Земята се простираше като разпънато на колчета мъртво животно в час по анатомия и касапство. Равна и прашна, и изпъстрена с разтрошени кафяви камъни и парченца вещество, които можеха да са останки, но дори и да бяха, бяха гадни. Надвиснало долно небе, буреносни облаци, ръмжащи като стражеви кучета. Сияещо горно небе над него. Носът на влака се виждаше като дебела стрелка в средата на снимката и сочеше към странно смален в ракурс хоризонт. Изобразената линия бе неестествено права отсечка, двете релси разполовяваха гледката чак до мястото, където перспективата ги спояваше. А от двете им страни…
… от двете страни на линията, по която пътуваше онзи влак…
… нямаше нищо.
Нямаше никакви други релси.
Пуста земя.
Шам се наведе напред. Трепереше. Забеляза, че и капитанката се е навела едновременно с него.
Пуста земя и една права линия. Една линия в морелсите. Това не можеше да го бъде. Няма, нито може да съществува, изход от плетеницата. Самотна линия не можеше да съществува. Ала ето я.
— Каменноликите да ни опазят от всякакви беди — прошепна Шам и притисна в прегръдките си прилепа, защото това му се струваше нечестиво, цялото това нищо, защото, божичко, какво бе светът между островите, ако не морелси?
Цялото това нищо. Шам извади собственото си фотоапаратче. Бърник, бърник, без да поглежда екрана, разтреперан, той снима снимката — най-смайващото изображение, което някога бе виждал.
Цялото това нищо! От него му се виеше свят. Той залитна и се стовари тежко и шумно върху друг ординатор. Докато прибираше фотоапарата в джоба си, капитанката се обърна към него. Тя боцна с пръст клавиатурата и образът изчезна.
— Я се овладей! — нареди тя тихо. — Я се стегни веднага!
Мислите на Шам все още бяха завладени от тази невъзможна релса, обкръжена от цялото онова също тъй невъзможно, безрелсово нищо.