Седемнайсет
Отново надалече. Поглъщаха линиите, поглъщаха милите траверси и релси между Болонс и Издънката Салайго и самия Стрегай. „Медис“, макар и бавно, макар и по заобиколни маршрути, се прибираше у дома. Без Ънкъс Стоун.
— Как така не може да си дойде с нас? — бе попитал Шам.
— Ти пък, момко — отвърна Ънкъс Стоун и нададе кратък писък, когато някой от облегнатите на леглото му се надигна и размърда все още много крехките му крака.
Шам и Вуринам и д-р Фремло и Йехат Бор и още неколцина бяха в санаториума. Апаратурата около Ънкъс и още няколкото пациенти — тук някой с травми, причинени от смачкан при сблъсък метал на влак, там — ухапване от кръвожаден заек, един-двама, лепнали морелски зарази — беше очукана. Но не беше непочистена, а обядът, донесен от персонала на Стоун, ухаеше прилично.
— Не мога да повярвам, че се свестих — възкликна Ънкъс.
— Нито пък аз — рече Фремло.
Смехът, разнесъл се след тези думи, бе неловък.
Нямаше как да изчакат, казаха на Шам колегите му. Проявявал сантименталност. Имали да ловуват къртици. Сметката за санаториума бе покрита за още доста време — доплатена, нека да изтъкнат, от самата капитанка, от собствения ѝ дял. Трябваше да продължат.
— Тука никак не ми харесва — каза Вуринам. Огледа се на двете страни и сниши глас: — Хората постоянно питат къде отиваме, къде сме били. Хората от Болонс си навират носа в хорските работи. Някакъв дори ни попита дали е вярно, че сме останкаджии! — Той вдигна вежди. — Казаха, били чули, че сме открили останки от влакокрушение! и карта със съкровище!
„Хммм“ — помисли си Шам леко притеснено.
— Не бива просто да те зарежат — заяви Шам.
— Ти пък, момко… — и Ънкъс беше тупнал Шам несръчно над лакътя. — Мога да се замъкна до доковете и да си намеря платен превоз, като се пооправя.
— Не е редно.
Не само заради Ънкъс искаше да остане — макар и Шам никога да не би признал това. Колкото повече се задържаха в Болонс, мислеше си той, толкова по-голям бе шансът да убеди капитанката да посетят Манихики. Откъдето, според неуверената му преценка, бяха дошли мъжът, жената, децата от онези изображения. Чувстваше се необичайно уверен, че иска точно това, да отиде там — да направи тази връзка между онези образи и онова място.
В главата му се въртяха все по-барокови идеи относно това какво би могъл да каже или намекне на капитан Нафи, за да я убеди да се отклонят толкова надалече от замисления от нея маршрут. Той нямаше нищо. и все пак бе смаян, не можеше да повярва, че при никаква възможност нямаше да заминат нататък.
Не можеше, изпълнен със скандален екстаз, да спре да си припомня онази снимка. Тайната на онази линия, онази самотна линия, която водеше, изглежда (и все още му се струваше, че бълва ругатня само като си го помисли!), извън морелсите. Сред първите неща, които направи, като излезе от стаята с ординаторите в Болонс — каквато и работа да бе възнамерявала да му възложи капитанката, и двамата я бяха забравили, — беше да нарисува, доколкото можеше, всички видени от него образи по памет. Накрая разполагаше с пачка разнородни рисунки с мастило, изобразяващи запаметените изображения на неправдоподобни пейзажи. За повечето, които ги видят, те не биха означавали нищо, но за него бяха мнемоника, напомняния, чрез които извикваше във въображението си видените от него плоскографии от морелсите, които капитанката бе унищожила.
О, да. Бе ги унищожила и се постара той да види това — грижливо смачка паметта в своята яка ръка без кожа, а Шам издаде неволен протестен стон. Когато тя разтвори яките си хидравлични пръсти, шепата ѝ бе пълна с пластмасов прах.
— Каквато и да беше тази глупотевина — заяви тя, — тя не засягаше нито къртоловците, нито лекарските помощници.
Нафи долепи механичен пръст до устните си.
— Тихо — изкомандва тя. Нареждането се отнасяше и до недодяланото му възклицание на страхопочитание, и до потенциалното му споделяне на видяното с другите.
— Капитане! — прошепна той. — Какво беше…
— Аз съм къртоловец — бе отвърнала Нафи. — Ти си лекарски помощник. Каквото и да си видял или да ти се е сторило, че си видял, то няма нищо общо с твоя живот и с твоите цели, каквито и да са те — не повече, отколкото с моите. Затова няма да говорим за него.
— Това беше Манихики — рече той. — Оттам идваха. Ние трябва да…
— Силно ти препоръчвам — заяви капитанката, втренчена в собствените си ръце — нито сега, нито когато и да било да обясняваш на мен или на всеки друг капитан, под чието командване се лашкаш, какво „трябва“ да направим „ние“. — Кавичките се чуваха. — Аз размишлявам, Ап Сурап.