Хващаха най-дребните къртове, които в лакърдиите за улова нарастваха, дълги колкото ръка земни червеи — ловци, които караха екипажа да вие от погнуса, бръмбари колкото главите им, които в зависимост от кой остров произхождаха някои ядяха, а други хвърляха обратно. Земеровки, мускусни плъхове, хищни зайци. Заравящи се в земята пчели. Този район на морелсите бе богат на улов. Придирчивите чистници — ангелите, явно не се навъртаха тук често — между занемарените релси стърчаха ядливи бурени, които екипажът късаше за салата.
— Господин Вуринам… — упражняваше се Шам в прочистване на гърло, за да подхване тема. — Доктор Фремло… — Той мислеше за онези образи, които бе видял и бе решил, че, по дяволите, да, той ще го направи, ще им каже, та те са негови приятели, нали така?
Но тайните пресъхваха в устата му като необичани горивни резервоари. Тя, онази местност, онзи самотен железен път, просто му идваха твърде много, бяха твърде невъобразими, че да се опишат. Той можеше да им покаже снимката. Но дори и тази размазана плоскография да означаваше нещо за някого, който не е виждал оригинала, мълвата за думите му несъмнено би стигнала до капитана. А това щеше да значи, че е под-сторвал екипажа към бунт.
Не беше само заради уплахата, който тя му внушаваше — въпреки че, дума да няма, го беше страх от нея. Беше и заради чувството, от което Шам не можеше да се отърси — че никак нямаше да му е излишно тя да е на негова страна.
На два пъти се разминаха достатъчно наблизо с влакове от Стрегай — спираха и се свързваха помежду си чрез катапултирани скрипци с въжета, за да си разменят клюки и писма. Капитан Скарамаш — капитанът на поелия към открити морелси „Мъргатройд“ ги посети на чай. Прехвърлиха го, седнал спокойно на висящ стол, увиснал и люлеещ се над релсовата шир.
Докато Шосундер и Драмин носеха най-хубавия чай, сухи бисквити, сребро и порцелан, Шам се покатери на външната задна стена на камбуза — смаян от себе си, — приклекна, за да се скрие от поглед, и залепен за един илюминатор слухтеше и надничаше.
— Та значи, капитан Нафи — чу той да казва капитан Скарамаш, — ще ми направите услуга, ако можете да ми помогнете. Аз търся един звяр. Голям, цяла грамада. — Гласът му зазвуча по определен начин. — Пор. Дълъг поне колкото вагон, и в главата му е забита кука. Аз му я забих. Сега тя стърчи като разкривени пръсти, виси и ми маха. — Той зашепна. — Маха ми да дойда, където и да отиде той. Старият Кукоглавец.
Значи Скарамаш също си имаше философия, и ето какво преследваше той. „Добре де, продължавай“ — помисли си Шам. Капитан Нафи се прокашля.
— Никакво подобно животно не е пресичало пътищата ни — рече тя. — Уверявам ви, след като вече зная името на вашия влак, при първия признак на този помахващ метал, забит в гъвкаво ерухтонно създание от семейство порови, аз внимателно ще си записвам неговото местонахождение и ще ви пращам вест. Залагам капитанската си чест.
— Благодаря ви — измърмори Скарамаш.
— Не се и съмнявам, че вашата ви е отнела нещо, както и моята отне нещо от мен — рече Нафи. Скарамаш кимна с мрачно, замислено изражение на лицето. Което сега, след като го формулира наум, Шам осъзна, че най-често виждаше на лицето на всеки капитан. Те така си изглеждаха.
Скарамаш запретна крачола на панталона си и почука с юмрук по дървото и желязото отдолу. Капитан Нафи кимна оценяващо, после вдигна ръката си, по която мигаха лампички — сложна плетеница от къртова кост, гагат и метал.
— Спомням си какво почувствах, когато онези челюсти щракнаха — рече тя.
— Благодарен съм ви за помощта — рече Скарамаш. — и аз на свой ред ще се оглеждам за жълтеникавия кърт.
Шам се облещи.
— С цвят на стар зъб, капитане — рече троснато Нафи. — Огромна къртица с цвета на древен пергамент. Напомнящ на кост. Подобен на лимфа. Мръсно бяло, като старите очи на размишляващи трескаво учени, капитан Скарамаш.
Гостът прошепна някакво извинение.
— Няма място, където не бих отишла, няма нищичко, което не бих преодоляла, за да я достигна. Моята философия — произнесе бавно Нафи — не е жълта.
Нейната проклета философия! Ето защо тя пренебрегваше онези снимки, помисли си Шам. Тези доказателства за… Той дори не знаеше за какво, за някакво грамадно, страховито преобръщане на света на морелсите най-малкото. Тя не би откъснала време от нейното къртоловно философстване!