Не повече, отколкото и Скарамаш, изглежда. Колко ли такива философии бродеха там нейде? Не всеки капитан от земите на Стрегай си имаше, но доста голяма част от тях изпитваха антипатия, която се развиваше до близка връзка с някое конкретно животно, което, както постепенно проумяваха или решаваха те — проушаваха? — въплъщаваше значения, възможности, погледи към света. На определен етап, трудно бе да се разбере точно кога, но човек го разбираше, като го види, обичайното хитруване за професионалната плячка преминаваше на ново равнище и се превръщаше в нещо друго — вярност към едно животно, превърнало се в светоглед.
Дейби се учеше да ловува. Дневният прилеп сега отново можеше да прелита кратки разстояния. Шам окачаше парче месо на края на въже в ъгъла на палубата и Дейби пърхаше и нападаше въртящата се хапка. Това бе то целеустремен лов.
Шам се замисли за страхопочитанието, с което се отнасяха към онези малцина, впримчили запленилия ги обект и влезли в Музея на Завършеността. Може би между капитаните съществуваше конкуренция, помисли си той. „Ти на това философия ли му викаш? — навярно се присмиваха те един на друг зад гърба си. — Това прерийно куче, дето го гониш? Леле-мале! Това пък какво би трябвало да значи?“ — Единоборство, капитаноборство по темите, в чиито символи се бяха превърнали някои плячки.
За да се приберат у дома, те прекосиха един пролом по един от плетеницата от мостове, протегнали се над двайсет-трийсетметровата пропаст. Шам знаеше, че това предстои, ала гледката го изнерви. Релсите минаваха по издигнати земни насипи и подпори от дърво и желязо и прескачаха езера и потоци, пълни с наблъскана на тясно риба.
— Земя! — обяви уредбата. и после: — Родината!
Здрачаваше се. Кръжаха птици. Няколкото междурелсови дървета бяха целите отрупани с тях, те стърчаха по клоните им. Екипажът щъкаше насам-натам и се смееше. Местните дневни прилепи се прибираха; излизаха прилепите на мрака. Те се поздравяваха, предаваха си с цвъртене дежурството по реене в небесата. Дейби, кацнал на рамото на Шам, цвъртеше в отговор. Той подскочи нагоре и полетя. Шам не се тревожеше: дневният прилеп винаги се връщаше на „Медис“, често, също както сега, захрускал някой щурец без късмет.
Последният червен залп на слънцето огряваше каменните хълмове. Като тъмна плесен петна от джунгли изпъстряха хълмистата страна, към която се приближаваха, и като светла плесен, къщи и сгради се трупаха по страните ѝ и създаваха град Стрегай. Откъм пристанището към тях се втурнаха дръзки влекачи — да карат стока към вътрешността на земята и навън, да отведат „Медис“ в дока.
У дома.
Деветнайсет
Завръщането на всеки къртоловен влак винаги е придружено от възторжените писъци на съпрузи, съпруги, деца, възлюбени, приятели и кредитори. Сърцето на Шам трепна радостно, щом съзря Воам и Трус на стената над морелсите да махат и крещят редом с всички останали. Те го прегърнаха, вдигнаха го във въздуха, като ревяха всевъзможни нежни думи и го помъкнаха, смутен и възрадван, у дома, а Дейби въртеше глава насам-натам и се чудеше какви ли са тия човекообразни, дето нападат неговия човек и защо ли това явно правеше Шам толкова щастлив.
Братовчедите му не се изненадаха от животинската придобивка на Шам.
— Ако не това, то щеше да е татуировка — рече Воам — или накити, или нещо си, тъй че не е толкова зле.
— Много моми и момци от къртоловните влакове се връщат с по някой спътник — отбеляза Трус и кимна въодушевено. Воам намигна на Шам. Трус вечно кимаше. Кимаше открай време. Включително и докато мълчаха, все едно бе наложително той и светът да са в съгласие помежду си за всичко, включително и за нищото.
Къщата, където Шам бе израсъл: по нанагорнището, по средата на стръмна улица, с изглед към морелсите, епичният мрак, сегиз-тогиз пронизван от пунктира на светлините на нощните влакове. Всичко си беше там, където го бе оставил.
Не помнеше как е пристигнал там за първи път, макар и да имаше някои твърде неясни спомени за мигове, които той знаеше, че го предхождаха, гласовете и плътността на изчезналите му майка и баща. Шам дори не знаеше къде в Стрегай бе живял с тях. Веднъж, преди няколко години, Трус му предложи да му покаже, докато вървяха през една непозната част на града. Шам нарочно стъпи в локва и оплеска целите си панталони в кал, и се примоли да го отведат вкъщи, за да се преоблече, вместо да продължат нататък, накъдето бяха тръгнали.