Баща му бе изчезнал почти откакто се помнеше, докато пътувал с някакъв злочест влак вестоносец, жертва на най-обикновено влакокрушение сред дивата пустош на морелсите, чиито подробности така и не се разбраха. Костите му несъмнено ги бяха отмъкнали животните, както костите на влака ги бяха отмъкнали търсачите на останки. Майката на Шам скоро след това бе потеглила да обикаля островите на архипелага. Писмо от нея така и не се получи. Скръбта ѝ бе твърде голяма, обясни внимателно Воам на Шам, и затова не може да се върне. Да бъде щастлива. Да бъде всичко друго, но не и сама. Завинаги. Беше се скрила от братовчед си — Воам ѝ се падаше далечен братовчед; от сина си; от себе си. и бе останала скрита.
— Какъв си голям! — провикна се Трус. — Имаш палубни мускули! Трябва да ми разкажеш за всичкия докторлък, дето си го научил. Разкажи ни всичко!
и тъй, докато сърбаха супата, Шам им разказа. и докато им разказваше, той откри себе си с удоволствие и донякъде с изненада. Преди няколко месеца, ако онзи залитащ хлапак, дето се препъваше във въжета и подпори по покривните палуби на „Медис“ се опиташе да разкаже история, нищо нямаше да излезе от това. Но сега? Той виждаше лицата на Воам и Трус, сияещи от възбуда. Шам се стараеше да изтръгне от своята публика от двама души ахкания, охкания и запленени, облещени от почуда погледи.
— … та значи — разправяше той — аз съм до наблюдателницата, капитанката вика, та крещи на умряло, и една птица бръснач връхлита надолу право към мене. Кълна се, искаше да ми изкълве очите! Ама Дейби като хвръкна нагоре, като ѝ се нахвърли, и двамата се сбиха във въздуха… — и никоя сила на сушата, в морелсите, под тях или на което и да било небе не би могла да принуди Шам да признае, включително и пред себе си, че птицата хич не се беше спуснала толкова ниско, всъщност беше си едно петънце в небето, че тя и Дейби не се бяха сбили на живот и смърт, а по-скоро се бяха спречкали за някоя злочеста буболечка, а боят им е бил кратко боричкане.
Но Воам и Трус бяха във възторг. и имаше и други събития, които той им разказа без всякаква украса. Изригването на къртоплъховете от пръстта; мраволъвовете, ръфащи плячката си, видими от влака; градът, преден пост — Болонс.
Докато Воам и Трус ядяха, той разказваше истории; разказваше им, докато луната изгряваше и накара метала на морелсите да блещука със свой собствен студен цвят; докато нощните звуци на Земята Стрегай се надигаха из къщата. Устата му продължи да разказва и го остави свободен да си мисли за Манихики в центъра на света. Той не им каза какво е видял на екрана на ординатора.
— Сега вече си голям, вече си мъж — рече Трус. — Трябва да дойдеш с нас. Трима възрастни. — Двамата мъже щяха да се пръснат от гордост, когато Трус го каза. — Както правят възрастните като нас. Отиваме на кръчма.
Колкото и да подлагаха тези двамата понякога търпението му на изпитание, Шам почувства как и в неговите гърди се надига гордост, докато вървеше с тях из стръмните улици на Стрегай и подритваше камъчета, които отскачаха надалече и се търкулваха и спираха може би чак върху самите морелси. В толкова добро настроение беше, че почти не му докривя, щом разбра, че са стигнали до „Жизнерадостната гъгрица“ капитанска кръчма, една от най-прочутите. Където капитан Нафи несъмнено щеше да бъде. и да приказва за своята вкисната лимонена философия.
Двайсет
Вътре буйстваха на тясно. Водеха се жарки спорове. Хората седяха и слушаха словоизлиянията на звездите на вечерта. Нафи беше там и слушаше оратора — набит, мускулест мъж, близо два метра висок. По модулациите на гласа му Шам се досети, че е много напреднал с разказа си.
— Това е Ваджпаз — прошепна Трус. — Пак е имал среща.
— … сега — разказваше здравенякът — моята философия френетично се носеше към хоризонта. Виждате ли? Понесла крака ми. — О, да, той беше еднокрак, забеляза Шам. Имаше моменти, струваше му се, когато капитаните съжаляваха, че техните идеи фикс можеха да ги лишат само от два вида крайници. Общо взето, оставаш без крак или без ръка — ако човек имаше опашка, която да загуби, чифт хватателни пипала, някое и друго крило, това би увеличило асортимента на тези ярки белези на философстването. — Но аз вече не се терзаех. Пристегнах чуканчето си, за да спра кръвта, и се разсмях. и погнах звяра с вагонетката. Взех курс към надеждата. Винаги с няколко метра преднина, гърбиците на хълмовете по дирята ѝ. Зад мен екипажът ми се беше струпал върху претърпелия крушение прекатурен влак и ми крещеше да се върна.
Голямата белка забави ход и се приготви, изскочи от земята и се изви над мен. Можех да посегна нагоре и да я хвана за козината. Гледах я как отново се понесе към хоризонта в стремглав подземен танц. и аз спрях да се мъча да я хвана, и се стремях само да не изоставам от нея, и ликувах, че тя ми го позволява. Предадох се пред бързината.