А, ето какво било. Значи същината на тази философия бе бързината. Ускорението. Капитан Ваджпаз теоретизираше върху стройна лъкатушна линия от козина и зверски зъби, забола целенасочено в него остър като шип поглед и заредена с настойчивост. Тя искаше да предаде послание. Дори и откъсването на крака му бе част от средствата ѝ за общуване. „Следвай ме! — казваше тя. — Бързо!“
Значи Ваджпаз следваше своята философия, тази голяма белка. Ускорението се бе превърнало в смисъл само по себе си и животът на Ваджпаз се променяше — той ставаше пророкът на вбелчената бързина. и тъй нататък.
— Бързината! — възкликна Ваджпаз. Разнесе се одобрителен шепот.
В кръчмите на Земята Стрегай, в книгите, които пишеха и които Шам и съучениците му бяха изтърпели, в лекции — публични и с ограничен достъп, капитаните редяха дълбокомислени тиради за кръвосмучещия червей, къртоплъха, за царицата на термитите или за сърдития заек рекс, или за язовеца, или за къртицата, голямата къртица, вилнеещия грамаден кърт на морелсите, превърнали се за тях в първоизточник на познанието и незнанието, на смирението, просветлението, обсебването, съвременността, носталгията и прочие. Историята на преследването бе също такава част от работата им, както и ловът за месо.
Историите, разказвани из кръчми и кафенета, барове и клубове в Стрегай, споменаваха също и за откриването на пътници, тайно промъкнали се на борда без билет, членове на Брато-сестринството на Морелските скитници, смушили се в някой от трюмовете. За непознати брегове. За въображаемите земи отвъд края на света. За призрачни влакове, за огромни кръвосмучещи червеи, които изскачаха от пръстта, и за насрещния вятър, облъхващ влака, преди да го завлекат под земята, за тайнствата на изоставени влакове без екипаж, скрибуцащи по линиите, за недоядени ястия, когато на борда няма жива душа, за ужасии по релсите сред затънтени, ужасни краища, за сирени, сцилери, клопки по линиите, за прахокракени. Но именно философиите бяха устоите на тези разказвачески сбирки.
Земята Стрегай — западният връх на архипелага Издънката Салайго. Прочут със своите ловци, къртича мас, произведения на изкуството от къртича кост и със своите философи. Техните текстове бяха интелектуално мерило из целите морелси.
Шам никога не бе чувал капитан Нафи да говори публично за собствената си плячка. Наблюдаваше я как става. Отпива от чашата си. Прочиства гърло. Кръчмата притихна.
Ама то нищо не се беше случило, помисли си Шам. „Медис“ дори не бе припарил до голямата къртица, която тя диреше — оная, дето не била жълта. Какво ли имаше за разказване? Традиция за всеки капитан с философия беше да приказва за нея надълго и нашироко в края на всяко пътуване, но той досега не се бе замислял как биха постъпвали, ако обектът на тяхната страст не се е мярнал никакъв. Което, хрумна му сега, трябва да се случва често. Дали тя щеше да каже: „Съжалявам… Няма нищо за докладване“, и пак да си седне?
Да бе, надали.
— Последния път, когато ви говорих — подзе Нафи, — моята философия ми се бе изплъзнала. Остави ме да дрейфувам по морелсите без гориво и без посока, пред очите ми бяха само слягащият се подир нея прах и дълъг път от къртичини. Гледах го как си отива.
— Джак Присмехулника! — отекна из стаята.
— Знаете ги философиите колко са предпазливи — рече Нафи. — Как смислите се изплъзват. Те мразят да им правят разбор. и тук отново се намеси коварството на неразумието. Аз бях изхабена, заблудена, знаех, че звярът с цвят на кост е избегнал моя харпун и продължава да рови непрогледно, да се съпротивлява на внимателното разчитане и разгадаването на неговата тайна. Аз изревах и в онзи ден се заклех, че ще го подложа на остро и разфасоващо тълкувание.
Когато най-сетне потеглихме, ние, „Медис“, поехме на юг. Джак Присмехулника бе някъде наблизо, без съмнение. Ала онова, което първо се изправи насреща ни, бе друго животно — то ни се нахвърли. и след това — ни вест, ни кост. Всички влакове, с които се разминахме, молих аз за помощ и сведения, ала затишието около Джак Присмехулника само по себе си бе присмех. Отсъствието му бе застрашително присъствие. Липсата му ме изпълваше с него и той ровеше не само из пръстта и калта на морелсите, а и из собствената ми душа, нощ подир нощ. Сега знам за него повече от всякога преди. Той, с едно и също вълшебно движение, оставаше далеч и се приближаваше.