Тимон, Шикаста и Шам бяха сами на чакълестия бряг. Седяха близо до клисура, където воден поток и релсорека — линия, издължена релсова примка — идеха откъм вътрешността и се вливаха в морелсите. Хвърляха камъни по стария локомотив недалеч от брега. Тимон и Шикаста разговаряха. Шам, все още изненадан, че е в тяхната компания, наблюдаваше животните — обитатели на плитката крайбрежна пръст. Сурикати, мармоти, най-дребните къртове. Шикаста, все същата командаджийка, каквато си беше и в училище, която обаче сега, незнайно защо, го забелязваше, не сваляше очи от Шам и той се изчерви.
— Значи ще ставаш доктор на къртоловците, Шам? — попита Тимон. Шам вдигна рамене. — Ще станеш като шефа си? Никой да не те знае мъж ли си, жена ли си?
— Млъкни! — отвърна неловко Шам. — Фремло си е Фремло.
— Мислех си, че ти искаш да се занимаваш с останки — рече Тимон.
— и като стана дума — намеси се Шикаста. — Искаш ли да видиш нещо готино? Той е прав, останките са единственото нещо, което някога те е карало да се поопериш. Затова исках да ти покажа нещо. — От чантата си тя извади предмет, който приличаше донякъде на дистанционното устройство на стрелочник. Беше от черна пластмаса или керамика, със странна форма. По него блещукаха светлинки. Някакви неща стърчаха от него, неподредени по абсолютно никаква логика. Издаваше жужене като жуженето на разтревожени мухи.
Шам се облещи.
— Това е останка — ахна той.
— Така е — отвърна гордо Шикаста. Тя извади и кутия, пълна с някакви неща колкото гроздови зърна, споени с грозни жици.
— Това е алт останка — възкликна Шам. Боклук от друг свят. — Откъде я докопа?
— От една железничарка. — Шикаста, също като Шам, работеше в морелсите, в нейния случай — на транспортен влак. — На нея ѝ го дал някой друг, който пък го получил от някой друг, и тъй нататък, и тъй нататък, та чак до Манихики. Тя каза, че мога да му се пробвам.
— Леле, Схватливи Ом! — възкликна Тимон. — Ти най-безочливо си го свила.
Шикаста си докара строг вид.
— Да заемеш не е кражба — заяви тя. — Можеш ли да накараш твоя прилеп да дойде тук?
— Защо? — попита Шам.
— Нищо лошо няма да му направя — рече тя и вдигна едно от гроздестите неща. На него беше закачена щипка.
Шам се загледа в кръжащия във въздуха Дейби. Някъде в подсъзнанието му се таяха истории, които бе чувал — за някои възможности на някои от нещата, зарязани в някои пластове от останки. Някъде там се таеше идейка.
Той примами Дейби с ивица пастърма.
— Гледай да не ми нараниш прилепа — рече.
— Прилепът не е твой — заяви Шикаста. — Ти си неговото момче. — Тя прикрепи предмета към десния крак на Дейби. Той незабавно изцвъртя вбесено и се стрелна във въздуха, като за нейна погнуса ѝ опика ръката и тя се разкрещя.
Дейби зафуча из въздуха и заописва сложни „лястовички“ лупинги, винтове, гърчеше тялото си и се опитваше да се измъкне от нещото. Шикаста избърса прилеповата пикоч от ръката си.
— Така — рече тя.
Кутията ѝ заподсвирква и загука. Защрака в сложно стакато темпо в такт с бясната аеробатика на Дейби. Екранът се изпълни със синьо сияние — електрическа мъгла, сред която се появи една точка, която повтаряше като ехо въздушните движения на Дейби. Прилепът полетя в далечината, шумът на машината поутихна; приближи се — и той се усили.
— Това дали е…? — попита Шам.
— Да, точно това е — отвърна Шикаста. — Следач. Той знае къде се намира нещото, излъчващо сигнала.
— Как работи? Доколко далече?
— Това е останка, нали? — отвърна Шикаста. — Никой не знае.
и тримата бързо се наведоха, когато Дейби полетя към тях. Приемникът изписка, а после изстена, когато прилепът, пляскайки криле, се отдалечи.
— Откъде ти… или твоята железничарка… сте взели това? — попита Шам.
— От Манихики. Където се намират всички най-добри останки. На пазара на улица Каменоделска. — Тя произнесе екзотичното име на улица внимателно, личеше си, че му се наслаждава, все едно е заклинание. — Тези неща действително вършат работа. Примерно, ако някой открадне нещо, а ти си му сложил ей такова чудо, би могъл да го проследиш. Затова хич не са евтини.
— Или пък ако има нещо, подир което цял живот търчиш… — произнесе бавно Шам. Нещо, което се промъква толкова близо до теб понякога, че го виждаш. Ала отново и отново ти се изплъзва.