— Ти досега не си виждал такова, нали? — усмихна се Шикаста. — Знаех си аз, че ще ти хареса.
„Ако прекараш живота си така — в преследване на някаква присмехулна плячка, какво ли не би сторил, за да имаш едно от тези неща? — помисли си Шам. — От кожата си ще излезеш, за да се сдобиеш с такова, нали? — помисли си той. Би отишъл в Манихики, за да си купиш.“
Двайсет и четири
— Капитан Нафи?
и да бе изненадана, че вижда Шам, тя с нищичко не го показа. Допустимо беше, предположи той, просто да е кривнал и влязъл в любимото ѝ кафене. Да не е издирвал свои другари от „Медис“ да ги пита къде според тях би могъл да я намери.
Тя седеше на една маса в ъгъла с дневник пред себе си и писалка в ръка. Нито го покани да седне, нито го отпъди. Просто го изгледа доста продължително и той, както си беше изнервен, се изнерви още повече.
— Сурап — каза тя. — Помощникът на доктора.
Тя се облегна назад и отпусна ръце на масата пред себе си — с тихо изщракване и силно тупване.
— Искрено се надявам, Сурап — рече тя, — че не си тук, за да обсъждаме…
— Не! — заекна той. — Не, съвсем не. Всъщност има едно нещичко, дето аз, такова, исках да ви го покажа. — Дейби дращеше под ризата му. Той извади животното навън.
— Твоя звяр съм го виждала — рече капитанката. Шам изпъна крачето на Дейби, върху което миниатюрният механизъм все така стърчеше като кърлеж.
След демонстрацията Шикаста се ужаси, че не може да подмами Дейби обратно при нея, за да си вземе трансмитера. Тя му махаше, а той, разбира се, не ѝ обръщаше никакво внимание.
— Няма да мога да си го взема! — кресна тя и на Шам му хрумна нещичко.
Той извика прилепа, но когато животинчето се приближи на няколко метра, Шам тайно промени движението от призивно на отпъждащо и бдителният Дейби отново закръжи нагоре, все по-надалече от тях. Шам вдигна извинително рамене и вежди, колкото се може по-убедително за пред Шикаста.
— Не ще да дойде — рече той.
— Дано никой не зацепи, че едно от тези неща ги няма — заяви тя най-сетне и цялото ѝ неочаквано дружелюбие от последните дни се бе изпарило. — Здравата ще загазя! — Шам кимна смирено, сякаш той беше виновен, че тя го е откраднала. — Когато твоят летящ плъх се върне, свали онова нещо и ми го върни, ясно?
Същата вечер, когато тя вече не го чуваше и не го виждаше, той подсвирна на Дейби и прилепът долетя в обятията му. Огледа щипката на крака му. Шепнейки извинения, той я затегна по-здраво. Сега, за да я махнат, бе нужен металорезач. и ето го сега тук — сочеше нервно един приемопредавател, или рецептор, или приемник, или трансцептор, или както и да се наричаше това нещо там, а Дейби мърдаше.
— Една от мойте дружки намерила това, капитане — рече той. — Показа ми как се борави с него. Има… има една кутия като… ъъ… и тя знае къде се намира това нещо. — Лицето на Нафи не издаваше нищо. Шам се гмурна в дълбокото. Прокопаваше с думи тунел в студеното като пръстта мълчание на капитанката, същинска разговорна къртица.
— Помислих си, че може да ви заинтересува. — Последва несвързано и разбрицано описание на възможностите на чудатото нещо. — След онова, което чух… Аз бях в кръчмата, капитане. За мен беше чест да служа при вас и аз се надявах да ми позволите да ви служа и пак. — Нека да го мисли за подлизурко и за амбициозен. Добре. — и си помислих, че това може да ви е… ами, от помощ, нали разбирате.
Капитанката подръпна крака на прилепа достатъчно силно, че да накара Дейби да изцвърчи, а Шам — да трепне. Нафи изглеждаше напрегната. Дишаше по-учестено, отколкото преди малко.
— Твоята приятелка каза ли ти — попита Нафи — откъде може да се снабди човек с подобни предмети?
— Каза ми, капитане — отвърна Шам. — От Пазара на улица Каменоделска, така се нарича. Намира се на… — Той се подвоуми, ала откъде ли другаде можеше да се купят останки с най-авангардни технологии? — На Манихики.
Я, тя го погледна.
— Манихики — повтори. Най-лекият и ехиден призрак на усмивка заигра за секунди по устните ѝ. — и тъй като ти си добра душа, ми носиш тая вест. — Призракът продължаваше да витае по устните ѝ, те трепнаха. — Колко предприемчиво. Какъв си предприемчив.
— Това може да влезе в работа, Сурап. Действително — рече тя най-сетне. Той преглътна. — Това е възможност, която си струва да се преследва. — Тя се загледа в пространството. Шам почти виждаше как влакът на нейните мисли се носи по релсите на планирането.
— и тъй — произнесе тя внимателно, — мина ми през ум, че ти може би ще искаш да научиш къде на Манихики се намират тези неща. и ако пак поемеш на път, знаеш ли… Как ме откри, Шам ап Сурап?