— Вече потегляме отново, капитане? — попита Стоун. — За мен ще е чест. — Той преглътна. С неговите патрави крака Стоун нямаше да е първият избор за много екипажи. Нафи му правеше огромна отстъпка, която не всеки би направил. — Още велики южни краища чакат да бъдат открити?
— Разбира се. Та нали в края на краищата това ни е работата. Но може би това пътуване ще е дълго. Не се знае къде може да ни отвее и какви пътища може да ни се наложи да хващаме.
Ала щом видя погледа ѝ и как се взираше тя в механизма, закрепен на крака на Дейби, Шам заподозря, че той знае. Че той е наясно къде би могло да ги отведе всяко отклонение. и възбудата задумка в гърдите му. В този миг тя се блъскаше в ребрата му така, както си представяше да се мята вътре Дейби.
Двайсет и шест
Ние дали…?
Да водиш влаков дневник е крайно необходимо. Добрият офицер ще е прилежен и ще се отнася към всеки подобен документ — независимо дали е набран на цифрова машина, написан на ръка на фина хартия, отпечатан със завързания шрифт на северните морелси и изобщо, какъвто и да е — като към външна памет, каквато по същество представлява.
Уви, воденето на влаков дневник понякога се пренебрегва. Всеки с удоволствие описва сблъсъци с хищници или жертви, драматични преследвания на къртици и откровения. Но дългите, многобройни дни, в които нищо не се случва, просто всекидневно пътуване по релсите, железничарстване, когато нищо забележително не се вижда, на нищо не се натъкваш и никъде не пристигаш, а си още далече-далече оттам, закъдето си тръгнал? През тези дни този, който води дневника, може да сбърка или да не си дава зор. и от такива ситуации възникват въпросите от рода на „Ние дали…?“.
Въпреки че понякога не липсата на внимание поражда неувереността, а дори и потреса. „Медис“ се готви да поеме по релсите. По път, съвсем различен от първоначално запланувания. и всичко това — само заради хитрата намеса на Шам.
Трудно е за вярване — и на самия него никак не му е лесно, — че това е причината за отклонението от курса, трудно му е да си припомни как е стигнал дотам. Собствената му хитрост така е стреснала Шам, че той не разбира. Не разбира как е възможно да пътува нататък, където е искал да отиде.
Двайсет и седем
Отново на релси, отново сред морелсите. Той се люлее на пети на борда на „Медис“. Скоро ще си спомни онзи разговор, предупреждението на Ънкъс Стоун. Изумително, какво удоволствие бе за Шам да усеща приплъзването на стъпалата си, тракането и клатушкането върху стремглавите релси. Дейби пикираше и разпръскваше летящите подире им гларелси.
Капитанката бе събрала почти същия екипаж като преди. Въпреки цялата си мълчаливост, отнесеност и досадни размишления — обичайните недостатъци на всеки капитан, преследващ философия — тя вдъхваше лоялност. Тук бяха Фремло и Вуринам, Шосундер и Наби, и Бинайтли, сега небръснат, рус и все още неразговорлив, който обаче така тупна Шам по гърба с неочаквано дружелюбие, че той се пльосна по очи. Трудеха се заедно с Шам както преди и пак подмятаха бъзици, и се отнасяха с него грубиянско-другарски, ала вече и пиеха с него, като му свърши смяната, и като че не му се дразнеха, че мълчи като пукал и не знае какво да каже.
и пак имаше животински борби, то е ясно. Линд и Яшкан се присмиваха на Шам, докато залагаха монетите си за изхода на ужасни боища между плъхчета, мишки, миниатюрни бандикути, птици и бойни буболечки. Шам странеше от арените. Когато завареше такъв бой, той се засуетяваше около своя изненадан и благодарен дневен прилеп, усмихваше му се глуповато и го отрупваше с грижи. Не забелязваше, че Вуринам, който нерядко попоглеждаше как го дундуркаше, като че вече не ходеше толкова често на тези битки.
Близо до границата на горното небе пърпореше биплан и Дейби закръжи нагоре към него. Шам виждаше малката издутинка предавателче на крака му. Лесно се измъкна да върне джаджата на Шикаста.
Аеропланът се носеше с бръмчене на запад. Може би беше от Морнингтън, шикозния остров на авиаторите. Може би превозваше тайфа богаташи от Издънката Салайго. Заради сложната техника, която можеше да се намери само в няколко страни от морелсите, цената на горивото, нуждата от дълги равни писти — те трудно се строяха на стръмни хълмисти острови — въздухоплаването беше скъпо и рядко срещано. Шам се загледа с копнеж нагоре към летателния апарат; питаше се какво ли виждаха водачите му.
От няколко дни бяха напуснали Стрегай и се носеха с добра скорост през гори и по вълниста земя. Преминаваха през необичайни релсопейзажи. Покрай реки и езера, над водни пътища по уродливо издигащи се надлези.