— Закъде пътуваме, капитане? — чу Шам да пита не един офицер, и въпросът, макар и леко нахален, не бе изненадващ. Те пътуваха на запад — не на юг или на югозапад, или на юг-югозапад, или дори на запад-югозапад, както можеше да се очаква, щом са тръгнали на къртолов.
— Трябва да набавим оборудване — бе единственият отговор на капитанката.
Шам си имаше задължения в сбутания кабинет на Фремло, но отделяше време за проучвания. Откриваше си бърлоги. Пролуки. Отсеци с трюмове. Сядаше в един голям шкаф в един вагон-склад, долепяше око до една несъвършено насмолена дъска и през пластовете дърво съзираше небето.
Минаваха по оплетени, пресичащи се мостове, прострели се високо над зейналите пропасти на проломи, преминаваха покрай островчета, щръкнали над безкрайните релси, понякога спираха, за да заредят с провизии и да си поразкършат краката на суша.
— Добро утро, Жед.
Шам си имаше причини да се подвоуми. Бе разменил досега само няколко думи с харпунджийката. Но той масажираше крилете на своя дневен прилеп и усещаше с нежния допир на пръстите си как на него му олеква, застанал близо до капитанския подиум, и ето ти я Жед, подпряла се на най-задната бариера, вперила поглед право в останалите зад гърба им релси.
Тя беше странна птица. Висока, мускулеста войничка, родом от южно Ками Хами. Все още носеше биещото на очи кожено облекло на тези войнствени и шантави далечни острови, където военните влакове се задвижваха от мотори — часовникови механизми.
— Добро утро — поздрави отново Шам.
— Добро ли е? — отвърна Жед. — Дали? Това се чудя. — Тя продължи да се взира. Кривнаха в покрайнините на една гора; дърветата се издигаха между гъстите линии, животни и птици с буйно оперение ги овикваха от клоните. Жед долепи пръсти до устните си и посочи едно петно високо горе над горския балдахин. Свистяща вихрушка от листа. Вихър от тревожни, издути от дъжд облаци.
— Виж. — Тя посочи за миг релсите от двете страни на линията, по която пътуваха.
След няколко проточили се мига, в които се чуваше само тракането на колелата — чукачучу! — Шам каза:
— Не зная какво виждам.
— Релсите няма как да са толкова чисти, ако по тях не са минавали от дни — обясни тя. — Ето какво виждаш. Неща, които се движат така само когато има нещо наблизо.
— Искаш да кажеш…
— Мисля, че някой е близо до нас. — Най-сетне тя се обърна и погледна Шам в очите. — За нас. Чака. Или ни следи.
Шам се огледа за Стоун.
— Сигурна ли си? — попита той.
— Не. Никак. Казах „мисля“. Но да, мисля си го.
Шам се вгледа в мрака на сенките, хвърляни от профучаващите покрай тях дървета.
— Какво би могло да е то? — прошепна той.
— Не съм ясновидка. Но съм железничарка и разбирам от релси.
Същата нощ Шам се олюляваше в койката си в такт с „Медис“ и движението на вагона в мрака се преобразяваше в нещастни сънища. Той крачеше напреки на релси, с дълги крачки от траверса на траверса, разтреперан и вцепенен от страх толкова близо до пръстта. Пръстта, която вреше и кипеше от живот, готова да го поеме при първото му препъване. А зад него се задаваше нещо.
То го изгони от покрайнините на гора. Биваше си го това нещо, о, биваше си го, дума да няма. Опита се да забърза крачка, препъна се, погледна, чу изпръхтяване, усети как релсите се разтресоха и видя нещо — и влак, и звяр, ръмжащо чудовище, което дращеше по релсите, а колелата му стържеха подир него. Пухтеше. Морелски таласъм, ангел на релсите.
Когато се събуди, Шам не се учуди, щом откри, че все още е дълбока нощ. Той потръпна и се запромъква към палубата, без да буди другарите си. Звезди или лампички мигаха далече над морелсите, далече-далече от безопасна суша.
— Вие виждали ли сте някога ангел? — попита Шам доктор Фремло.
— Виждал съм — отвърна Фремло с онзи негов глас, едновременно тих и тънък. — Или не съм. Зависи. За колко време трябва да си го мернал, за да се брои това за виждане? Пътувал съм по-дълго от всички на борда, знаеш ли. — Докторът се усмихна язвително. — Ще ти кажа нещо, Шам ап Сурап, което, макар да не е тайна, не е и общопризнато. Ние, влаковите доктори, сме ужасно по-интересни от вашите докторя у дома. Но най-вече ние хич не сме от най-добрите доктори.
Ние не можем да следим научните изследвания. Изостанали сме с години. и онова, дето ни вкарва в тоя занаят, е, че понякога ни се ще да мислим и за други неща освен за медицина. и тъкмо затова не се тръшкам чак толкова заради твоя непостоянен интерес. — Шам си замълча. — Не, не ме разбирай погрешно: с повечето неща, дето има вероятност да засегнат един влаков екипаж, ще се оправя. В най-лошия случай съм посредствен доктор, но пък на влак се справям отлично. и съм единственият човек тук — и да, според мен това включва и капитана, — който е виждал ангел.