Любопитството на Шам надделя над страхопочитанието.
— Какво е това? — той посочи изкорубен от ръждата железен клин. Продавачът го изгледа накриво.
— Гаечен ключ — каза мъжът.
— А това? — някакъв покрит с петна от гниене разноцветен квадрат, върху който бяха наредени миниатюрни статуетки.
— Детска игра. Така казват учените. Или гадателски набор.
— Това? — филигранна паякообразна бучка от нещо, което изглеждаше като стъкло; крачката ѝ барабаняха в сложна съгласуваност.
— Никой не знае. — Мъжът подаде на Шам дървена сопа. — Удари го.
— А?
— Тресни го. — Мъжът се ухили. Шам халоса останката. Тя не се счупи, макар и да изглеждаше чуплива. Вместо това самата тояга се усука около себе си като ранено пипало. Шам я вдигна нагоре. Сега тя бе увита в стегната спирала, въпреки че все още я усещаше твърда в ръката си.
— Това е извънземно, мда — рече мъжът. — Това нещо, джаджата, дето се къдри, е алт останка. От една от небесните отбивки.
— Колко струват? — попита Шам. Мъжът го погледна любезно и произнесе цена, при която Шам стисна уста и се извърна. После пак се обърна към него.
— А мога ли да ви запитам… — Той се огледа, за да се увери, че Нафи не го вижда и не го чува. — Да познавате едни… едни деца? Семейство? Имат арка, която изглежда като направена от някакви стари останки.
Мъжът се втренчи в него.
— Каква ти е целта, момче? — попита той най-сетне. — Не, не ги познавам. Нямам представа кои може да са те и ти предлагам и ти да ги зарежеш. — Той се направи, че не забелязва как Шам се втрещи, и пак се разлая напевно, че продавал инструменти, къдрави джаджи и хубави евтини останки.
Шам попита жена, която се пазареше с раздразнителен купувач за старинни платки за ординатор; двойка мъже, специализирали се в извънземни алт останки — бърлогата им беше пълна със страшно смущаваща самородна странност на буци; доставчик не на останки, а на оборудване за извличането им: магнити, измервани, телеочила, лопати, ботуши-бургии тип „тирбушон“, въздушни помпи и маски за пълно потапяне в пръстта. Група младежи и девойки, горе-долу негови връстници, наблюдаваше Шам. Те хихикаха и си шепнеха помежду си и си чоплеха ноктите с тъпашки ножчета. Щом един офицер от ферофлотата с недружелюбно изражение ги погледна сърдито, те се пръснаха и когато той отмина, пак се събраха.
Маса с кукли. Стари кукли, кукли от останките. Колкото и да са ги чистили, мръсотията, в която бяха лежали поколения наред, ги бе оцветила трайно: каквато и да се е предполагало, че е кожата им на цвят, тя изглеждаше обагрена в цвят сепия, все едно я гледаш през мръсно стъкло. Повечето от тях имаха форма на хора, повечето — на жени или момичета, макар и с дълбоко съмнителни физически пропорции, с коси, оплетени и разбъркани като горски гъсталак там, където изобщо им бяха останали. Няколко бяха гротески, чудовища. Много бяха без крайници. Нужна им беше грижата на майстор на кукли.
Където и да отидеше Шам, отговаряха на въпроса му, на описанието на арката и двете деца или с привидно искрено неведение, или с предпазливо досещане, последвано от лъжи и/или предложения да зареже това. Първото се проявяваше най-вече от търсачите на останки, второто — от местните търговци.
Какво знаеше той за това семейство? По-голяма сестра, по-малък брат. Разхвърляна къща. С жизнени родители — далечни пътешественици. Които, както показваха костите, бяха умрели.
А тези мисли неизбежно наведоха Шам на мисли за собственото му семейство. Той не размишляваше често за своите загубени, за негова мъка, при злополука майка и баща. Не че му беше все едно — несъмнено той имаше чувства. Не че не подозираше важността на това, че вече ги няма. Той не беше глупав. По-скоро просто не помнеше техните грижи, тъй като цял живот го бяха гледали Трус и Воам и в действителност те бяха неговите родители, нямаше как да е другояче. Чувствата, които Шам имаше съм своите мама и татко, бяха чувства към изгубени непознати и ако размишляваше твърде много за тях, му се струваше, че проявява неуважение към тези, които са го отгледали.
Но той отчетливо осъзнаваше: явно с двете деца от изображението го обединява фактът, че технически той беше, ако трябва да бъдем точни, сирак. Е, тази дума пресядаше на гърлото. и тъй… Бяха ли това момиче и това момче също докторски помощници, недоволни, копнеещи за останки, тъгуваха ли за нещо? Шам се съмняваше.