— А… — махна неопределено момчето и се ухили. — Ами… — Той се позасмя, малко смутено. — Достатъчно съм причаквал през живота си, че да разбера, като видя как някой друг се готви да се нахвърли.
— А ти защо ги спря?
— Защото осем срещу един не е честно! — Момчето се изчерви и извърна очи за малко. — Аз съм Робалсон. Къде се дяна твоят прилеп?
— А, той вечно си хвърчи. Ще се върне.
— Трябва да тръгваме — подкани го Робалсон. — Флотата ще дойде скоро.
— Това не е ли хубаво? — попита Шам.
— Не! — Робалсон го задърпа. — Те няма да помогнат и хич не ти и трябва да си имаш работа с такива-онакива.
Шам повървя с него, объркан, а после рязко вдигна ръце и затисна очи.
— Взеха ми чантата — каза той. — Нещата на моя капитан. Яката го загазих.
Огледа се наоколо напосоки. Искаше си чантата, искаше да накаже тия обирджии, искаше да издири децата от влакокрушението, ала с дробове, задръстени от прах и поражение, внезапно го обзе униние. „Стига, де!“ — опита се да си каже. Опитваше се да се нахъса мислено. Не му се получаваше.
— Аз по-добре да си ходя — смънка той.
— Това ли е значи? — попита Робалсон гърба на Шам. — Стига де, приятел! — Шам не отговори. Не се огледа назад. Повлече се нещастно обратно към пристанището.
Все повече забавяше крачка. Започна да усеща болката и жуленето от всичките рани. Слизаше надолу по хълма, по улици и покрай ориентири, които не знаеше, че е забелязал по пътя. Шам протакаше. Никак, ама никак не бързаше. Мислеше си за книгите. Беше загрял колко скъпи и редки са някои от тях.
Една фигура се показа от една алея отпред и пресече мрачното му спускане. Той се спря. Беше Робалсон.
— Книги? — рече Робалсон. Погледна Шам в очите; протягаше му чантата; в нея бяха всички текстове, които той си мислеше, че е загубил — до един.
— Как ги намери? — Въпросът на Шам дойде след вихрушка от благодарности и почуда.
— Познавам Манихики по-добре от тебе. Бил съм тук няколко пъти. Второ на второ, стори ми се, че видях прилепа ти да кръжи над нещо и отидох да проверя. Е, беше това; над това кръжеше. Оная паплач, дето те нападна, такива работи не я интересуват.
— Но те са ценни.
— Те не са майстори престъпници, само са излезли за някой и друг бърз долар. Захвърлили са ги.
— А ти ме намери пак.
— Знам къде е пристанището. Личеше си, че си имал кофти ден и реших, че ще тръгнеш да се прибираш. и тъй… — Робалсон вдигна вежди. Спогледаха се. — Та, както и да е… — каза Робалсон и кимна. — Радвам се, че си ги получи обратно — рече той най-сетне и се обърна да си ходи.
— Чакай! — подвикна Шам и поопипа парите в джоба си. — Страшно съм ти задължен. Позволи ми да… Бих искал да ти се отблагодаря. Да знаеш някакви свестни кръчми или нещо такова?
— Много ясно — рече Робалсон и се ухили. — Да, знам всичките най-хубави места в Манихики. Край пристанището? и двамата ще се връщаме на влакове.
Шам се замисли.
— Може би утре в осем? Че сега имам работа.
— „Кална сирена“. На улица Протоколна бездна. В осем. Там съм.
— А кой е твоят влак? — попита Шам. — Моят е „Медис“. За всеки случай, ако възникне проблем, да мога да те намеря.
— А — възкликна Робалсон. — Моят влак е… Това ще ти го кажа по-нататък. Не само ти си имаш тайни.
— Какво? — възкликна Шам. — Какъв е? Къртоловен влак ли е? Търговски? От релсовата флота? Боен? Останкаджийски? Ти какъв си?
— Какъв е той? — Робалсон закрачи заднишком и погледна Шам в очите. — Какъв съм аз? Защо според теб исках да се измъкна от флотата? — Той долепи длани от двете страни на устата си.
— Аз съм пират! — изрече той с театрален шепот, ухили се, обърна се и изчезна.
Трийсет и две
Дейби се завърна. Изглеждаше доволен от себе си, лениво щракаше със зъби към местните бръмбари повече от принципност, отколкото от глад.
— Ти си толкова добър прилеп! — гукаше му Шам. — Толкова добър прилеп! — Животинчето го одраска по носа и капчица кръв изтече, но той знаеше, че това е от обич.
Шам последва указанията на търсача на останки. „Защо ти е да ходиш там?“ — питаха местните, но го напътваха. През шумните улици, гъмжащи от машини и флота, към по-мърлявите квартали, пълни с боклуци и треперещи кучета, които оглеждаха Шам и го изнервяха.
— Той разправя, че е пират! — прошепна Шам на Дейби. В съзнанието му изникнаха образи — как ли да не изникнат? — на пиратски влакове. Дяволски, бълващи дим, със стърчащи от тях оръжия и накачулени с храбри и сеещи смърт мъже и жени, които размахваха къси закривени саби, зъбеха се под вимпели с кръстосани гаечни ключове и връхлитаха върху другите влакове.