— ’Звиня’айте — питаше той насядалите пред входовете хора, уличните продавачи, майсторите и кибиците покрай пътя, — къде е арката? — Усещаше как улиците се спускат, слизат към морелсовото равнище. — Може ли да ми кажете къде е арката? — попита той един уличен метач, който се облегна дружелюбно на тресящата се машина за почистване и му посочи.
Районът беше пълен със строителни площадки, бунища, боклучарници. и точно там, сред тях — „Как да не я забележа, Дейби?“, прошепна Шам — беше входът към един парцел, а над него като знак се издигаше арката.
Шестнайсет метра висока, триумфална и странно нескопосана, все едно пикселирана, тя изглеждаше като издялана — изсечена, вероятно би казала капитанката, от студен бял камък. Но това пред очите на Шам не бяха каменни плочи. Метални бяха. Останки.
Арката беше останка. и архиостанка също — ала не криеше тайни. Природата ѝ отдавна бе установена от учените. Арката беше сглобена предимно от перални машини.
Веднъж беше гледал демонстрация на пералня. На един панаир в Стрегай, изложба на възстановени находки. Подключено към пухтящи генератори нещо, което виеше като животно — принц, настояващ за внимание и раздаващ тъпи заповеди: факс апарат. Древен екран, на който некадърно нарисувани ентусиасти се млатеха: видеоигра. и едно от тия бели неща, използвано за пране на древни дрехи.
Защо да използваш архиостанки за нещо, за което те очевадно не бяха предназначени? Когато имаше куп проклетии, от които по-лесно можеш да стъкнеш арка?
— Ехо? — Шам почука по нея. Под кокалчетата му кухите машини прокънтяха.
Зад арката растеше кокалесто на вид дърво без листа, а зад него имаше голяма градина, ако можеше да нарече така плетеницата от къпинак и жици, ако пуста земя, по която не растяха други растения освен буйни плевели, приличаше на градина. Земята в действителност наподобяваше вечното жилище на безкрайни останки — парчета метал, пластмаса, гума, изгнило дърво със странна форма, окичени с гирлянди от кашкави остатъци от стари реклами. Имаше едно местенце, покрито с издраскани пластмасови телефони. Кабелите им стърчаха, вкоравени. Накрая на всеки се мъдреше цветна слушалка — като извито пластмасово цвете.
— Ехо? — Пътеката водеше съм голяма стара тухлена къща с допълнително пристроени стаи, забеляза Шам, стъкмени от още перални, древни ледници, които наричаха хладилници, от старинни ординатори, от колела от черна гума и тромавото рибешко тяло на кола. Шам тръсна глава.
— Ехо?
— Остави го в края на пътеката — обади се някой. Шам подскочи. Дейби също подскочи от рамото му и продължи да лети, описа кръг около едно дърво. От една клонка наблюдателна камера следеше Шам; тя примигна. — Какво си донесъл? Остави го в края на пътеката. Ще сме ти длъжници — произнесе пращящ глас от високоговорител, от толкова време захванат в чатала, образуван от един клон и ствола, че дървото го беше обрасло, запечатало в кожата си и той стърчеше като бубон.
— Аз… — Шам пристъпи по-близо и заговори в него. — Мисля, че сте се объркали за мен. Не съм доставчик. Търся… Не им знам имената. Търся момиче и момче. На около… ами, не знам колко са стари снимките. Единият е три-четири години по-голям от другия, струва ми се.
Шам дочу по високоговорителя далечна препирня, гласове, които мрънкаха един на друг, прикрити от пращенето. „Върви си“ — чу той, а после друг глас: „Не, чакай!“ и пак мърморене, и най-сетне му зададоха въпроса: „Ти кой си?“ Шам долавяше подозрителност. Той прекара пръсти през косата си и се загледа в облаците и безцветното небе горе.
— Аз съм от Земята Стрегай — каза той. — Имам някои сведения. От един загубен влак.
Вратата му отвори фигура с тежка стъпка, напълно покрита от черен кожен костюм, с очи, скрити зад кремъчно стъкло — униформа, цялата накачена с въгленови филтри и бутилки за вода, някакви уреди, тръби и накрайници, обкичена и клатушкаща се като плодно дръвче. Шам дори не мигна. Фигурата вдигна ръка и тромаво го въведе вътре.
Къщата изобщо не го изненада. След онази арка и градината той напълно очакваше тя да е смесица от разточителен упадък, временни закърпвания с каквото попадне, великолепие и мърляви останки — такава си и беше. Покрай всевъзможни странни предмети, предмети останки, мълчаливият му водач го отведе в една кухня. и тя беше нагъчкана — всяка една повърхност беше покрита с всичко и всякакво. Боклуци покриваха огромната маса като неапетитни ордьоври. Смет, покрита с прах, по первазите на прозорците.