Зад грамадната маса, вперило поглед в Шам и скръстило ръце върху джинсовия си комбинезон, седеше момчето от плоскографията. Шам издиша.
Момчето беше може би две години по-голямо, отколкото на снимката. Може би на десет? Тъмна кожа, къса тъмна коса, щръкнала право нагоре като таралежови бодли. Кафяви очи, изпълнени с подозрение. Беше набит, стегнат, гърдите му бяха широки като на по-голямо момче. Той вирна брадичка и изпъчи долната си устна — все едно сочеше Шам с тях — и зачака.
Човекът, въвел Шам, смъкна странните си горни дрехи. От шлема се спуснаха дълги до раменете къдрици. Беше момиче — тя ги отметна от лицето си; другото дете от загубената снимка. На възраст беше почти колкото Шам. Кожата ѝ също беше тъмна и сивкава като на брат ѝ, макар и изпъстрена с ръждивокафеникави лунички, лицето ѝ бе също тъй сърдито, челото ѝ — също тъй набраздено като неговото, устните — също тъй строги, но изражението ѝ не беше толкова заканително. Тя бутна един пропит с пот кичур коса от очите си и погледна спокойно Шам. Под горните дрехи, сега струпани в краката ѝ, беше облечена с оцапан пуловер и наполеонки.
— Трябваше да го изпробвам — каза тя. — Значи…
— Значи… — повтори момчето. Шам им кимна и успокои Дейби, който се въртеше на рамото му.
— Значи — каза момичето — имаш да ни казваш нещо.
и бавно-бавно, като ту спираше, ту пак почваше, не много свързано, но изчерпателно, доколкото можеше, Шам разказа всичко. Развалините на странния влак, отломките. Нападението на къртоплъховете.
Не спомена нито скелета, нито черепа, но, извърнал очи, каза, че е имало доказателства, че някой е умрял там. Когато вдигна поглед, братът и сестрата се взираха един в друг. Не гъкнаха. и двамата не помръдваха; никой от тях не каза и дума. и двамата мигаха, а от очите им бликаха сълзи.
Шам се ужаси. Поглеждаше настоятелно ту единия, ту другия, отчаяно искаше да спрат. Те не хълцаха, бяха почти безшумни. Само мигаха, а устните им трепереха.
— Ама вие какво… Можете ли… Аз не съм… — избъбри Шам в отчаян опит да ги накара да кажат нещо. Те не му обърнаха никакво внимание. Момичето прегърна брат си бързо и силно, отдръпна се на една ръка разстояние и го огледа. Каквото и да бе онова, което трябваше да премине между тях, то премина. Най-сетне те се обърнаха към Шам.
— Аз съм Калдера — представи се момичето. Прокашля се. — Това е Калдеро.
Шам повтори имената, без да сваля очи от нея.
— Викай ми Деро — каза момчето. Не подсмърчаше, ала бършеше сълзите от бузите си. — Деро е по-лесно. Иначе прекадено много прилича на нейното име и можеш да се объркаш.
— Шроук — додаде сестра му. — Ние сме Шроук.
— Аз съм Шам ап Сурап. Значи… — додаде той малко по-късно, след като те не проявиха никакво намерение да заговорят — … този влак е бил на баща ви?
— На майка ни — уточни Калдера.
— Но тя вземаше татко със себе си — додаде Деро.
— С какво се занимаваше тя? — попита Шам. — Те с какво се занимаваха? — Може би не бе редно да пита, помисли си той, но любопитството така го изгаряше, че не можеше да устои. — Толкова надалече?
Шроук се спогледаха.
— Майка ни — рече Деро — беше Етел Шроук3. — Все едно това даваше обяснение. Все едно името трябваше да е познато на Шам. А не беше.
— Защо си дошъл, Шам ап Сурап? — попита Калдера. — и как разбра къде да ни намериш?
— Ами… — отвърна Шам, все още разтревожен — далеч повече, отколкото осъзнаваше — от гледката на тяхната скръб. Мислеше за прекатурения настрана влак, за праха и костите, и дрипите вътре в него. За пътешественици, за семейства и приключения с лоша съдба и за влакове, превърнали се в саркофази с кости.
— Вижте, по едно време видях нещо, което май не биваше да виждам. — Говореше припряно, а дъхът му излизаше на пресекулки. — Нещо от онзи влак. Карта памет от фотоапарат. Беше все едно… те са знаели, че ще ошушкат всичко, но са намерили начин точно това да го скрият.
Шроук го гледаха.
— Сигурно е татко — каза тихо Калдера. — Той много обичаше този фотоапарат.
— На нея имаше снимки — каза Шам. — Аз… ви видях. Снимал ви е двамата.
— Снима ни — потвърди Калдера. Деро кимаше. Калдера се загледа в тавана. — Много време мина — рече тя. — Винаги сме знаели, че е възможно те да… и с течение на времето ставаше все по-вероятно и по-вероятно. — Говореше на релсокреолски с прелестен, странен акцент. — В действителност, мислех си аз, ако се случеше нещо, ние никога нямаше да узнаем. Само ще чакаме ли, чакаме. А сега ти идваш тук с тези истории.
3
Името — както и арката и цялата обстановка — са отпратки към британската сатирична пиеса на абсурда