— Е… — рече Шам. — Мисля, че ако някой от моето семейство никога не се завърнеше… Което всъщност един вид… — Той пак пое дъх. — Мисля, че бих искал някой да ми каже, ако са ги намерили. По-късно. — Калдера и Деро се взираха спокойно в него. Той се сети за снимките и сърцето му затупка развълнувано; не можеше да се сдържи. — и освен това — додаде той — заради останалото, дето беше на тия снимки. Затова исках да ви намеря. Какво търсеха те?
— Защо? — попита Деро.
— Защо? — Очите на Калдера се присвиха.
„Тука има нещо“ — помисли си Шам и възбудата го преизпълни. Той извади фотоапарата си. Разказа им за образите, които бе видял, един по един. Чукаше по екранчето, което показваше собствените му снимки и ги запревърта една по една — смотани, безполезни изображения на релси и пингвини, релсови обитатели, времето, екипажа на „Медис“ и нищо и никакво, докато стигна до онази снимка. Снимката на последната снимка, направена от родителите на Калдера.
Неговият фотоапарат беше евтин, разфокусиран, беше я снимал, падайки. Снимката не ставаше за нищо. Но беше достатъчно ясна, ако знаеш какво има пред очите ти. Пуста равнина и една-единствена линия. Релси, протягащи се в нищото. Самотни.
— Защото — рече той — са се връщали ето оттук.
Трийсет и три
Имало е време, когато не сме оформяли всички думи както сега при изписването им върху страница. Имало е време, когато думата „и“ се е изписвала с една точно определена буква. Сега това изглежда налудничаво. Но това е така и ние с нищо не можем да го променим.
Човечеството се научило да се придвижва по релсите и това движение ни направило тези, които сме — фероплавателен народ. Линиите на морелсите се простират навсякъде и никога не водят от едно място право на друго. Винаги има зигзази, възли, серпантини около и над собствените ни влакови релси.
Коя дума би могла да символизира по-добре морелсите, които свързват и разделят всички земи, от самото „и“? Къде ли другаде ни отвеждат морелсите освен на това място и на онова, и на онова, и на онова и тъй нататък? и кое ли по-добре въплъщава под замаха на писалката витиеватото движение на влаковете от „и“?
Един експедитивен маршрут от началната до крайната ни точка ще превърне думата в тъничка черта. Но лъкатушен маршрут е нужен — нагоре и назад, подминаване на целта и поправка, пак надолу, на юг, и на запад, пресичане на собствения по-ранен път, смяна на посоката, пак застъпване, за да спрем най-сетне на няколко косъма разстояние от мястото, откъдето сме тръгнали.
и маневри, и отклонения, прехвърляния по пътя към крайната цел, както правим всички ние.
Трийсет и четири
— Не мога да спра да се чудя — рече Шам — с какво са се занимавали.
— Къртоловец ли си? — попита Деро. Шам примига.
— Да.
— Ловуваш къртици?
— Ами, аз не. Помагам на доктора. и понякога мия подове и прибирам въжета. Но го правя на влак, който лови къртици, да.
— Не ми звучи като да си доволен — рече Деро.
— От къртолова ли? Или от докторлъка?
— С какво би предпочел да се занимаваш? — попита Калдера. Тя го погледна и от нещо в погледа ѝ му секна дъхът.
— Добре съм си — рече Шам. — Както и да е, вижте. Не това съм дошъл тук да обсъждаме.
— Не, действително — съгласи се Калдера. Деро тръсна глава, после кимна, после пак я тръсна със строго изражение като малък генерал.
— Но все пак какво би искал ти?
— Ами… — отвърна Шам. — Такова… — Срам го беше да си каже. — Хубаво ще е да се занимавам с онова, с което се занимава вашето семейство. Да бъда търсач на останки.
Деро и Калдера се втренчиха в него.
— Ти ни мислиш за търсачи на останки? — попита Деро.
— Ами, тъй де, да — отвърна Шам. — Тоест… — Той сви рамене и посочи къщата, направо преливаща от технологични находки и реконструирани парчетии. — Да. и местата, по които са обикаляли. — Той размаха фотоапарата. — Това е било издирване на останки. Далече-далече. Не е ли така?
— Твоето семейство с какво се занимава? — попита Деро.
— Ами… — отвърна Шам. — Нашите, те ми се падат нещо като братовчеди, се занимават с разни работи, ала с нищо подобно. и… обаче майка ми и татко ми са били… ами, татко е бил по влаковете. Обаче никой от тях не е бил търсач на останки. Не като вашите.
Калдера повдигна вежда.
— Били сме нещо като търсачи на останки — рече тя. — Сигурно. Мама беше. Татко беше. Някога. Но това ли си мислиш, че ще те вдига сутрин от леглото?