— Ние не сме търсачи на останки — каза Деро. Шам не отместваше поглед от Калдера.
— Казах, че сме били — рече тя. — Не че сме. Ние сме близко свързани с останките.
— Ама, искам да кажа, всичкото това дирене… — Колкото повече говореше Шам, толкова по-припряно звучеше гласът му. — Това сигурно е интересно, нали? Да откриваш неща, каквито никой преди не е откривал, да копаеш надълбоко, да откриваш още, да разкриваш миналото, да майсториш нови неща непрекъснато, да се учиш и прочие.
— Противоречиш си — рече Калдера. — Не можеш да откриваш неща, които никой преди не е откривал, като разкриваш миналото, нали? Търсенето на нещо. Разбирам с какво те привлича. — Тя се втренчи в него. — Но ти не разкриваш миналото, ако си търсач на останки; ти събираш боклуци. Миналото според мен е последното нещо, за което трябва да си мислиш. Точно в това бъркат тук.
— Тук?
— Тук, в Манихики. — Тя вдигна рамене и разтвори широко ръце, за да посочи острова отвъд стените.
— Защо сте тук? — попита Деро.
— Да, защо? В Манихики? — попита Калдера. — Вашият екипаж. Тука няма къртици.
Шам размаха ръка.
— Всеки все някога неизменно попада в Манихики. За припаси и за какво ли още не.
— Нима! — възкликна Калдера.
— Останки — каза Деро. — За останки ли сте дошли?
— Не — отвърна Шам. — За припаси. и какво ли още не.
Той се разходи с Калдера и Деро из къщата им. Беше такава разхвърляна съборетина, че наум той я нарече „разхвърлетина“. Към горния етаж, пак надолу с асансьор, с ескалатор нагоре, по подвижна стълба надолу, покрай всякакви странни местенца като например сайванти вътре в къщата.
— Много си добър, че дойде да ни кажеш — каза Калдера.
— Да — потвърди Деро.
— Много съжалявам за татко ви и майка ви — каза Шам.
— Благодаря ти — рече Калдера.
— Благодаря ти — произнесе тържествено Деро.
— и ние съжаляваме за твоите — додаде Калдера.
— А… — Шам не знаеше какво да каже. — Това беше преди столетия.
— Сигурно е било много трудно да стигнеш дотук — рече Калдера. — Да ни кажеш.
— Ние и без това щяхме да дойдем — отвърна Шам.
— Разбира се. — Тя се спря пред една врата. Хвана дръжката. Погледна брат си и той също я погледна. Тя вдъхна дълбоко. Деро кимна, тя му кимна в отговор и ги въведе в стая, която някога е била спалня, а сега две от стените бяха бутнати и тя се откриваше към ниско надвисналото над градината небе. Щом усети уханието на свежия въздух, Дейби изцвърча. Това пространство бе изпълнено колкото с мебели и паркет, толкова и с пръст, бръшлян, стари петна от дъжд и външен въздух. Калдера прокара пръсти във влажния прах.
Зад едно бюро, с лице към зейналата дупка, седеше един мъж. Той пишеше — ту с писалка по лист, ту набираше на ординатор. Пишеше почти обезпокоително бързо.
— Татко — каза Калдера.
Очите на Шам се облещиха.
Мъжът се огледа назад и им се усмихна. Шам не помръдваше от вратата. Очите на мъжа изглеждаха не съвсем на фокус. В радостта му, че ги вижда, се долавяше малко отчаяние.
— Здравейте — каза мъжът. — Гостенин? Моля, моля, влезте!
— Това е Шам — каза Калдера.
— Той дойде да ни направи услуга — обясни Деро.
— Татко — каза Калдера. — Имаме лоши новини.
Тя се приближи и по лицето на мъжа трепна безпокойство. Шам тихо заотстъпва назад и затвори вратата. Опита се да се отдалечи повечко, но след минута-две му се стори, че дочува плач.
А още минута-две след това децата на Шроук с печални лица излязоха от стаята.
— Стори ми се, че вие казахте, че татко ви е този, който… Че него съм намерил — прошепна Шам.
— Него си намерил — отвърна Деро. — Това е другият ни татко.
Съществуваха почти толкова видове семейства, колкото и скални острови сред морелсите — това, разбира се, Шам го знаеше. Съществуваха много хора, които не бяха склонни да приемат формата, предпочитана от родината им. и в тези страни, където нормите не бяха строго налагани от закона, ако тези хора бяха съгласни да се примирят с неодобрението — а беше ясно, че Шроук са съгласни — те можеха да възприемат своя собствена форма. Оттук произхождаше и тяхното странно домакинство.
— Те бяха трима — обясни Калдера. — Но татко Байро… — Тя погледна към стаята. — Той нямаше тази потребност да скитосва като татко Еван и майка ни.
— Да скитосват — повтори Шам с надеждата да му разкажат още.
— Той поддържа домакинството — обясни Деро. Зад гърба му, невидимо за него, сестра му погледна Шам в очите и безмълвно изговори думата поддържаше. — Той пише. — Пишеше, поправи го безмълвно Калдера. — Той е… разсеян. Обаче се грижи за нас. — Ние се грижим за него, изговори беззвучно Калдера.