— Щяха да ги издирват векове наред — рече Деро. — Откакто изчезнаха.
— Но сега ти си тук — каза Калдера — и те за първи път от години ще си шушнат: „Имаме следа!“
— Накараха ме да се крия в канавката — рече Шам. — Повечко от тях си трябват, каквито ще да са, че да докопат момче от Стрегай.
— Искали са да узнаят кой си — поясни Калдера — и какво знаеш. За това къде се намират Шроук. — Шам си спомни колко предпазливо го бяха посрещнали Калдера и Деро при първото му идване. Нищо чудно, че бяха подозрителни. Нищо чудно, щом нямаха приятели; дори и да не полагаха толкова грижи за татко си Байро и да не копнееха за завръщането на останалите си родители, те бяха длъжни да предполагат, че всеки посетител е потенциален шпионин.
— Преди ти да дойдеш — измънка Деро на Шам, — аз не спирах да се надявам, че те може и да се върнат.
— Това беше най-дългото им отсъствие, но човек не спира да се пита — рече Калдера и наклони глава към стаята, където татко Байро скърбеше объркан. — А как бихме могли да го оставим, като не бяхме сигурни? Да заминем в някаква посока и те да се върнат от другата?
— Обаче сега сме сигурни? — рече Деро. Прозвуча като твърдение току допреди самия край, където внезапно се извиси във въпрос, мимолетна надежда за несигурност, от която сърцето на Шам се сви.
— Сега сме сигурни — кротко каза Калдера. — Затова трябва да тръгнем по техния път. Да довършим започнатото от тях. Точно това биха искали мама и другият ни татко. и точно това би искал и той. — Тя отново погледна към вратата.
— Може би — каза Деро.
— Той може би пак им пише — рече Калдера.
— Щом ще забрави — попита Шам — защо му казахте, че вече ги няма?
— Та нали той ги обича? — каза Калдера. Заведе Шам в кухнята и му поднесе някакъв мазен на вид чай. — Не заслужава ли да ги оплаче?
Шам разбърка напитката колебливо.
— Когато и да отворя дума за това място пред някого — каза той, — ме поглеждат особено. Очевидно хората одумват вашето семейство. А и видях влакокрушението. Такъв влак не бях виждал, а после и онази снимка. — Той вдигна очи към нея. — Ще ми кажете ли? С какво се занимаваха те? Знаете ли?
— Знаем ли какво са били намислили? — попита Калдера. Къде са отивали и защо? О, да.
— Знаем — потвърди Деро.
— Но пък и ти знаеш — каза Калдера. Погледна брат си. След миг той сви рамене. — Не е много сложно — продължи Калдера. — Както казваш, видял си снимката.
— Търсели са нещо — каза Шам.
— Открили са го — каза малко по-късно Калдера. — Търсели са нещо и са открили нещо. Което е било…? — и тя зачака като учителка.
— Изход от морелсите — каза най-сетне Шам. — Нещо оттатък релсите.
Ама разбира се! Шам бе видял онази линия, тъй че някак си го знаеше. Но все пак да го чуе! Богохулството го изпълни с наслада. Да изричаш ереси се оказа колкото освежително, толкова и съсипващо за нервите.
— Отвъд релсите няма нищо! — изграчи той и се издразни от собствения си глас.
— Като че си имаме работа, Деро — каза Калдера. В гласа ѝ се промъкна сериозност, усилие. Когато брат ѝ проговори, и в неговия глас се долавяше същото.
— В стаята на татко Байро има разни неща — каза Деро. — Ще ги сваля долу, като му занеса вечерята.
— Отвъд релсите няма нищо! — повтори Шам.
— Дали можем да го изоставим, сериозно? — попита Деро и погледна през рамо вратата, зад която чакаше останалият жив техен баща.
— Няма да го изоставим — каза нежно Калдера. — и ти го знаеш. Ще се погрижим за него. — Тя се приближи до Деро. — Всичко онова, което сме заделяли за болногледачите — ти знаеш, че те ще се грижат за него. Знаеш, че той сам би постъпил така, ако можеше. Той не може, но ние можем. Заради него. Заради всички ни.
— Знам — каза Деро и тръсна глава.
Шам реши да се пробва пак.
— Няма…
— Ох, престани, де! — тросна му се Калдера. — Явно има. Видял си снимката.
— Но всеки знае, че… — подхвана Шам и млъкна. Издиша. — Добре де — рече той. Нямаше нищо сигурно. Той си припомни какво знае. — Никой не знае откъде са се взели морелсите.
— Е, никой не знае — каза Калдера, — но за вероятностите се досещат. Какво казват там, по твоя край? Стрегай ли каза? Какво мислите вие? Боговете ли са сложили релсите? — Въпросите ѝ заваляха все по-бързо. От вдън земя ли са изтикани горе? Дали изписват небесни писмена, които хората, без да знаят, рецитират, докато пътуват? Дали релсите са резултат на все още неразбрани природни процеси? Някои радикали твърдяха, че богове изобщо няма. Дали релсите бяха изплюти на повърхността вследствие на взаимодействията между камък, жега, студ, натиск и пръст? Дали хората, маймуните с големите мозъци, измислят начини да ги използват, когато релсите са възникнали, за да нямат допир със смъртоносната пръст? Дали така са били измислени влаковете? Дали светът бе безкрайност от релси както наоколо, тъй и надолу, и техните шевове прошиват пластове земя и останки чак до ядрото? Надолу, чак до ада? Понякога бурите вдигаха във въздуха горния пласт на почвата и откриваха отдолу желязо. Повечето запалени копачи — търсачи на останки, твърдяха, че са откривали линии на метри под земята. Ами Небесата? Какво имаше в Небесата? Къде се намираше те?