— Мисля… Това, което ни казват, сещате се… — каза Шам, издразнен от собствения си несвързан говор — Всичко идва от Схватливия Ом.
— А, да — рече Калдера. От всички богове, на които се кланяха, от които се бояха, които презираха, омиротворяваха и с които водеха препирни, неговото влияние бе най-широко разпространено. Великият коминоглав контрольор в тъмни одежди. Той закриляше морелсите, неговите държави и пътници и се разпореждаше с тях. — Някога може и да е съществувал — каза тя. — Преди много, много години. Шеф. Къде ли отиват те? Релсите? Какво има на края на морелсите?
Шам се размърда неловко.
— Шам — продължаваше Калдера. — Какво е горното небе? Не казвай, че там боговете пускат отрова. Откъде идват релсите? Каква е тази свада между боговете?
— Това е, когато след възникването на света всички богове са се карали как да създадат земята и Схватливия Ом бил най-силният, и докато се карали, морелсите се издигнали от земята.
— Било е сблъсък между различни железопътни компании — каза Калдера.
Шам призна нервно, че е чувал и тази теория.
— Случило се, след като всичко рухнало и те се опитвали пак да започнат да печелят. От обществени строежи. Хората плащали за път, а властите плащали за всяка построена миля. и настанала лудница. Те се конкурирали, всички прокарвали нови пътища навсякъде. Безскрупулно, защото колкото повече строели, толкова повече печелели.
Горели гадости, трупани с години — така възниква горното небе, — и накрая почнали да наблъскват какво ли не и в земята, да изменят нещата. Можели да покрият целия свят с временни конструкции. Било междуфирмена война. Всеки залагал клопки за влаковете на другите и затова там, навън, има възли-клопки и линии клопки.
— Те построили линиите — обясняваше Калдера. — Унищожили се взаимно. Но не могли да предотвратят разрухата. и само релсите им останали. Ние живеем сред последиците от сблъсъците в бизнеса. — Тя се усмихна.
— Нашите мама и татко са търсили нещо — каза Деро. — Те познаваха историята. Разкази за мъртви съкровища, история, ангели, юдол плачевна.
— Всичко това съм го чувал! — възкликна Шам. — „Призраците на всички богатства, родени нявга и неродени още, живеят на небесата! — Той декламираше думи от стари легенди. — Окаяна юдол плачевна!“ Казвате ми, че те са преследвали митове?
— Ами ако не е мит? — възкликна Калдера. — Небесата може и да не са такива, каквито си мислят всички, но това не значи, че са мит. Не значи и че призраците на всички богатства не съществуват там.
С рязък цифров рев един от стенните часовници призова Шам за внимание. „Не сега!“ — помисли си той. Искаше да чуе тези истории за останки, да прерови тази къща.
— Аз… трябва да тръгвам — каза той. — Имам среща с някого.
— Жалко — каза учтиво Деро. — и ние трябва да тръгваме.
— Какво? Накъде? Кой?
— Не точно сега — каза Калдера и затвори очи.
— Но скоро — додаде Деро. — Ала сега, когато вече знаем какво се е случило, след като ти ни каза, трябва да довършим една работа. Не гледай изненадано, Шам. Чу какво си говорехме. Знаеше, че ще ни се наложи. Мисля, че точно затова дойде да ни покажеш снимката.
— Нали не си мислеше, че ще оставим недовършено делото на мама и татко?
Трийсет и седем
„Калната сирена“ беше препълнена като повечето останали пристанищни кръчмета и кънтеше от електронното цвъртене на игри. Шам оглеждаше търсачите на останки, скупчени на бара. Не бяха облечени с търсаческите си дрехи, но дори и облеклото им за периодите на бездействие ги отличаваше — реконструирани труфила от епохите на висшата мода, за които човечеството отдавна бе недостойно. Приближи се достатъчно, за да ги чува как подмятат своите търсачески жаргонни думички — наричаха се помежду си „авер“ и „душа“, говореха за Разкопки и Гръбначни бонбонки и Нечерупки. Шам изговаряше безгласно тези думи.