— Ала все пак ти знаеш, че аз говоря за друго — каза Шам. — Кой е твоят влак?
— А — възкликна Робалсон. — Няма значение.
— Е, карай — каза Шам. Добре, нека си се прави на потаен. — Горното небе — рече той разсеяно. — Грунднормът. Хоризонтът. Всички тези краища. Какви истории знаеш за… сещаш ли се… за края на целия свят?
Робалсон примига.
— Истории? — попита той. — За Небесата ли говориш? Същите като тебе сигурно. Защо?
— Не ти ли се иска да узнаеш дали са верни? — попита Шам с внезапен плам, страст, която доста изненада самия него.
— Ами не — отвърна Робалсон. — Първо на първо, това са просто истории. Второ на второ, и да са верни, за някои от тях не ти се ще да са. Ами ако е вярно, че трябва да не припарваш нататък? Какво разправят, че има там? Цяла вселена на риданията, нали? Или плачещо съкровище? — Той тръсна глава. — Не е нужно да е особено смислено, за да знаеш, че не е добро. Сърдити призраци? Вечен плач?
Трийсет и осем
Собствениците на „Медис“ искаха парите и престижа, които носеха къртовото месо, кожи и масла. Не ги засягаше дали Нафи е уловила този, онзи или друг конкретен кърт. Освен донякъде заради това, че някои събития биха засилили мощта на тяхното име, а подобно разпознаване на марката можеше да означава доходи за тях.
Те минаваха нарядко — капитаните, които не само имаха своя върховна плячка, своя немезида, но и които я впримчваха. Като всички стрегайски младежи и Шам бе посещавал Музея на завършеността, бе видял прочутите плоскографии на жени и мъже, стъпили върху труповете планини на философии: Хаберстам върху своя бръмбар, Ап Могрейв върху своята къртица; Птармийн върху змиевидния язовец мутант, Брок Нихила, ухилен като ученик, настъпил своя мъртъв символ на нищото.
Екипажът на „Медис“ разполагаше с три дни да превърне среден къртоловен влак в пътуваща крепост на преследването на философии. Гърмяха чукове, въртяха се гаечни ключове. Железничарите изпробваха двигателите и резервните двигатели. Остреха се харпуни, трупаха се барутни запаси. Закърпваха пролуките в обшивката. „Медис“ от години не беше изглеждал толкова добре. и когато е бил чисто нов, не е изглеждал толкова добре.
— Знаете какви са залозите — каза Нафи. Тя не беше по уточняването, но нямаше как. Както ѝ бяха казали нейните офицери, екипажът имаше нужда да чуе нещо. — Може дълго време да се носим из морелсите — каза капитанката; гласът ѝ пращеше през тръбите. — Месеци. Години. Този лов ще ни отведе далече. Аз съм подготвена. Ще дойдете ли с мен? — „Охо, добър щрих“ помисли си Шам.
— Няма железничари, които предпочитам да взема със себе си. Ние ловуваме за слава на Стрегай, не заради собствениците на този чудесен влак. — Това бе посрещнато с няколко многозначителни ухилвания. — За знания. и ако искате — ловувайте за мен, и аз няма да го забравя. Потегляме на юг — а после поемаме нататък, накъдето ни водят знанията. Господа и дами на релси… Тръгваме ли?
Екипажът нададе ликуващ вик. Шумно приветстваха лова, свършека на несигурността. „За философията на капитана!“ — викът бе подет по целите палуби, от всеки вагон на влака. „Сериозно?“ — помисли си Шам.
— Шам — каза доктор Фремло, щом екипажът се залови със задачите си. — Началникът на пристанището донесе това. — Докторът му подаде запечатано писмо, в което Шам се взря втрещен. Измърмори някакви благодарности и почтително отказа да го прочете пръв. „Сам Саруп“ — пишеше на писмото. Що-годе са го уцелили, предположи той. Почтително или не, на доктора не му липсваше любопитство и той изчака Шам да разчупи печата.
„СПЕЦИАЛНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ! — прочете Шам. — ЗА ПОСЕТИТЕЛЯ НА ШРОУК. ЗАПЛАЩАНЕ ПО ДОБРА ТАРИФА ЗА СВЕДЕНИЯ ЗА ТЕХНИТЕ ПЛАНОВЕ! ПОСЕТЕТЕ НАЧАЛНИКА НА ПРИСТАНИЩЕТО, ЗА ДА РАЗБЕРЕТЕ ПОВЕЧЕ! ДЕЙСТВАЙТЕ ВЕДНАГА, ЗА ДА ПОЛУЧИТЕ БЕЗПЛАТНИ ПОДАРЪЦИ!“
— Какво е това? — попита доктор Фремло, щом Шам смачка листа и нацупи устни.
— Нищо — отвърна Шам. — Рекламна поща. Боклук.
— Не знам какво ме е прихванало — каза Шам, — но изобщо не се трогвам. — Шам разказваше на Шроук за реториката на Нафи и как тя наелектризира тълпата.
Калдера сви рамене.
— Нито пък аз — каза тя. — Но може и да си късметлия.
— Късметлия?
— Че не ти идва да си хвърляш шапката във въздуха. — Калдера броеше някакви неща, които приличаха на карфици, на винтове или кой знае на какво на кухненската маса. Деро нареждаше консерви в куфари.
Шам все повече се усъвършенстваше в измъкването от „Медис“. Когато пристигна в къщата на Шроук, братът и сестрата го посрещнаха, без да се учудват.