— Но Воам и Трус се грижат за мен — каза той.
— Вярвам ти — отвърна Калдера.
— Много са доволни, че си намерих работа на къртоловен кораб — каза той. — Че ще видя свят.
— Част от него — уточни тя. — Бях наясно какво ще ни кажеш още в мига, в който отворих вратата, знаеш ли. За родителите ни, искам да кажа. и аз дотогава не знаех колко много съм чакала. Иска ми се някой да беше открил останките от влакокрушението на татко ти. Или къде е майка ти. Да ти бе казал. Да го бе направил за теб така, както ти го направи за нас.
Усмихна му се. Много бързо и мило. Усмивката ѝ почти веднага угасна. Калдера разтвори дрипавите плевели пред него, за да му направи път.
— Светът си е наред — каза тя. — Но почваш да се чудиш какво ли има отвъд него.
Намираха се, осъзна Шам и се сепна, на брега. Пръстта само на няколко ярда от тях ставаше равна, прашна и внезапно — по-неплодородна, гъсто покрита с преплетени релси. Застлана с дъски алея се простираше напред, издигната на няколко метра над релсите, а на края ѝ бе привързана вагонетка. Големи каменни плочи, подобни на зъби, криеха градината от поглед.
— Имате си частен плаж? — възкликна Шам.
Калдера тръгна по кея. Дъските бяха стари и през пролуките между тях Шам виждаше как люспи от боя се ронят върху пръстта, разбутвана от свирепи малки бозайници.
— Там — рече тя — има толкова много неща. На мили навътре има хора, които се носят с вятъра, знаеш ли — с влакове, неизменни от векове. Нашите родители открили ловните им полета, открили и тях. Тръгнали с тях, учили се от тях. Как да пътуват без двигатели. Всички техни истории за морелсите и Небесата и как да стигнеш дотам, и за риданията. Всичко. Всеки знае нещо, което си струва да научиш.
— Не всеки — възрази Шам.
— Добре де, не всеки. Но повечето хора — да.
Облаците се разкъсаха за миг и Шам мярна жълтото горно небе. Чу самолет.
— Ти вярваш ли, че там е пълно с всички тези богатства? — попита Шам. — Това ли търсите вие?
Калдера вдигна рамене.
— Не зная дали вярвам, или не. Но не за това заминаваме.
— Вие проучвате — каза Шам. — Просто искате знания.
Тя кимна.
— Ние ги чакахме — каза тя. — и ти, доколкото можа, ги доведе обратно. Какво друго ни остава, освен да ги последваме по пътя им? и това не е само дълг. Кълна ти се. Ти ми показа снимка. Е, и аз ще ти покажа една снимка.
Калдера извади един отпечатък от джоба си. Скала, озъбена от ветровете, възвишения, а по тях — мършави сухоземни животни, кактуси и бръшлян. Цели мили морелси. и стълбище.
Стълбище. То се издигаше от земята, високо колкото къща, стърчащо под ъгъл 45 градуса, и свършваше във въздуха. Висока площадка — останка! Шам се взря в нея.
— Това е ескалатор — каза Калдера. — Там нейде, далече — тя посочи към морелсите. Под най-високата площадка на стълбището имаше конус от пръст и боклук. Онова, което се сипеше от него, не бяха дори и останки, а истински безполезни боклуци, отпадъци, негодни вече за нищо, изригвани от търбуха на света.
Трийсет и девет
— О, каменнолики мои! — възкликна Шам. — Къде е това?
Калдера се огледа към къщата.
— Деро ще откачи, че съм го зарязала така. Просто ми трябваше малко време. — Тя погледна Шам. — Само слушай. Нека ти разкажа какво има там долу. — Тя прочисти гърло. и Калдера му разказа:
Стълбите продължават да скърцат. Те се изкачват нагоре безспир. и когато стъпиш на тях — а релсите не стигат толкова близо, трябва да скочиш! — трябва да хукнеш надолу, срещу движението, та старият ескалатор, задвижван от кой знае какъв поток там долу, да не те стовари заедно с боклука…
— Откъде знаеш? — попита Шам. Калдера замига.
— Веднъж ме заведоха — каза тя. — Нашите. Те си променяха плановете. Знаеха как да използват останките, те просто… ме заведоха там, когато на тях вече не им се ходеше. За да ми обяснят защо. Шшшт.
Калдера продължи:
… С боклука.
и тичаш надолу, срещу движението, със своя пакет в ръце, надолу по металните стълби и навлизаш в мрака под морелсите. Знам какво си мислиш — че там живеят животните и защо ти е това изобщо? Но те почти не идват в тези тунели и не, не зная защо. Затова не мисли за хищниците подземници, токсичната земя, скалните срутвания, сивкави хтонични смърти.
Там, долу, има електрически лампи. В мината за останки.
Не мисли за животните, които ровят земята. Не мисли за това, че виждаш издутина върху онази стена от боклуци, докато вървиш прегърбен, за да минеш под гредите на подпорите, покрай дрезините, вагоните и разхвърляните сечива; не мисли как тази издутина ще се разтвори с рев в мрака под света и от нея ще се покаже сляпа зъбата муцуна, която души.