— Не беше. Но на слуховете не им пука заради това ли е било или не. и затова… — Тя долепи пръст до устните си.
Мислите на Шам препускаха като колела на влак на предела на скоростта.
— Защо искате да заминете? — попита той.
— А ти не искаш ли? — попита го Калдера.
— Не знам! — Да проучва. Да открие нещо ново. Там, далече. — Ами моето… моето семейство? — попита той и млъкна. Чакай, Трус и Воам щяха ли да са против той да замине?
Да, щяха. Но не толкова, колкото той години наред да бъде нещастен, некадърен доктор.
— Струва ми се — заговори бавно Шам, като се мъчеше да обмисля всяка своя дума, — че те искаха аз да преуспея, дори може би да намеря своя собствена философия.
— Аз мислех, че само капитаните го правят — рече Деро.
— От доктор можеш да станеш капитан. Макар и да не смятам, че те чак толкова са се замисляли върху това. — Онова, с което Трус и Воам бяха наясно, беше, че в него има празнина, която трябва да бъде запълнена, помисли си Шам с мъничко тъга по тях.
— Деро — каза Калдера. — Върви го вземи. Ти искаш ли да философстваш? — попита тя Шам, когато брат ѝ излезе. — Да се вманиачиш по някакво животно? Да му припишеш смисъл? Да му посветиш живота си? — В тона ѝ нямаше ни капка подигравка. Тя залитна под товара си. — Има места, където релсите продължават от брега към горните земи.
— Релсореките, да — каза той.
— Да. Някои се изкачват нагоре в планините. Право в горните земи.
— и отново се спускат надолу някъде другаде. Всички те отново се вливат в морелсите.
— Някои отиват до старите мъртви градове там, горе.
— и отново излизат от тях — каза Шам. Калдера го изгледа.
— Това е тежко — каза тя. Нейният товар, не историята. Шам го пое от нея и го отнесе на кея. Там спря и се загледа.
Нещо идваше насам между могилките, надигащи се сред морелсите. От земята около него щръкваха любопитни къртичи муцуни. Деро идваше насам с… Ами, с влак.
Локомотивът беше чипоноса, яка на вид машина с няколко вагончета, закачени отзад. От двете му страни имаше стъклени илюминатори. Дейби се втурна в разделящото ги въздушно пространство, за да го проучи. Локомотивът беше брониран и без комин. Нямаше никакви издайнически отходни газове, които Шам да види или да подуши. А релсите не бяха електрифицирани.
— Как работи? — прошепна той.
Деро се показа от идващата насреща машина. Погледна нагоре към Дейби, който пикира, докато завиваше, и изви крилете си под ъгъл.
— Калдера! — провикна се Деро.
Тя застана до Шам.
— Значи ние тръгваме — каза му тя. Огледа морелсите през пролуките на околните скали. Тук завързана плетеница от линии, там — сложна стрелка. — Е… Ти искаш ли да дойдеш, Шам?
и Дейби изграчи — необичаен гарванов звук, сякаш беше чул идеята и тя го развълнува, а Деро се провикна:
— Калдера, айде бе!
— Ами ако е страшно? — издърдори Шам. — Ами ако всичко свърши с плач? Не е като да няма предупреждения. Точно ти ми напомни, че тази юдол е окаяна!
Калдера не отговори. Тя и брат ѝ се обърнаха едновременно и се взряха в къщата. Шам знаеше, че мислят за татко Байро. От очите на Калдера бликнаха сълзи. Позадържаха се там, а тя после безмълвно ги изтласка обратно надолу.
Шам можеше да тръгне с тях. и макар че нямаше да е търсач на останки, нито влаков лекар, нито къртоловец, щеше да бъде нещо друго.
Но той не казваше нищо; мина време, а той все така не казваше нищо. Чуваше се как мълчи. Калдера го гледа дълго, продължително. Най-сетне тъжно сви рамене. Влакът идваше. Стрелките по пътя му прещракваха. Калдера извърна лице от Шам и погледна нататък.
Влакът ускоряваше ход по-бързо, отколкото Шам би могъл да си представи. А и завиваше по-акуратно. Той, наопаки, не помръдваше.
— Чакайте! — извика той и най-сетне се втурна напред. Ала тичаше бавно, а влакът беше бърз, и ето, вече беше на края на кея и се отваряше врата, и Калдера скочи вътре, без да го поглежда, решително без да го поглежда, и влакът отново потегли. Как стана толкова бързо? Що за авангардна, стъкмена от останки машина караха те?
— Чакайте! — провикна се отново Шам, посегна към края на дървото и скочи сред отблясъците от релсите долу, ала времето бе продължило своя ход и Шроук се отдалечаваха.
Шам седна. Свлече се по дупе. Гледаше как задният край на влака се отдалечава със зашеметяваща скорост.
Стъмваше се. После слънцето залезе, залезе бързо. Сякаш се отказа от всякакви усилия и се шляпна долу с облекчение. Влакът на Шроук се виждаше далече в сумрака.
Той остави Шам да се надигне, когато напълно се загуби от поглед. Шам се загледа в плитките крайбрежни релси. Пое през градината, покрай къщата, мина под арката от перални и навлезе отново в проклетия Манихики. Където го очакваше неговият къртоловен влак.