Тъп и смотан. Това си повтаряше по целия път назад.
Четирийсет и едно
Робалсон пак беше в кръчмата.
— Какво те е прихванало? — попита той, щом забеляза физиономията на Шам.
— Аз съм тъп и смотан.
— Бре, бре — възкликна Робалсон.
— Нали ти казах, че ще ходя при едни хора? Е, те ми дадоха възможност да замина нанякъде с тях. Искаха да замина с тях, струва ми се. Едната от тях. А и аз исках да замина с нея. Ама не ми стискаше. и дори не зная защо! Мисля, че наистина исках да тръгна. Обаче не можех да тръгна, нали така?
— Кои бяха те?
— Просто едно семейство. Открих нещо тяхно. Нещо като карта със съкровище. Един вид. и те заминаха да проверят дали е точна.
— Това са ония, Шльок. и ти не замина?
— Не. Защото съм тъп…
— Ей, я млък. Виж сега. Разкажи ми за това. Аз не те мисля нито за тъп, нито за смотан. Тебе не е лесно да те метне човек, Шам.
Хубаво е да си имаш някого, който да мисли така. Шам разказа една много скапана версия на историята. Разправяше надълго и нашироко за влакокрушението, говореше мъгляво за „доказателство“, за „нещо“, за тайна, които клетите мъртви търсачи явно бяха успели да запазят, а Шроук имали право да знаят.
Робалсон се прехласна.
— Аз чух, че щели да заминат на Локомотивден! — рече той.
— Това беше… дезинформация.
— Не! — възкликна най-сетне Робалсон. Изглеждаше замислен. и мрачен. — Мисля, че разбирам. Слуховете са верни!
— А? Що за слухове?
— Слуховете за тебе.
— Какво? — ахна Шам. — Какви ги говориш?
— Взел си правилно решение, като не си заминал, Шам. — Робалсон говореше напрегнато. — Имам да ти казвам нещо. — Той се оглеждаше насам-натам.
— Какво има? За какво говориш?
— Ела да излезем — рече Робалсон. — Ще ти обясня. Чакай. Да не си личи, че излизаме заедно. Трябва да внимаваш. — Докато говореше, той не поглеждаше Шам. — Вън, вляво, има един сокак. Аз ще се шмугна пръв. След пет минути ела и ти. и, Шам… Никой не бива да те вижда, че си тръгваш.
и той излезе, а Шам остана смутен и поуплашен. Зачака. Преглътна. Усещаше как кръвта му завира. Най-сетне, със замаяна глава, но не от пиенето, той се изправи. Следяха ли го? Огледа пиячите в сумрака. Нямаше представа.
Излезе на сивкавата светлина на местните лампи в нощта на Манихики. Заобиколи и се промъкна в тъмното. Дейби се спусна от небето и кацна върху му. Притисна нос в него. Робалсон беше там, отпуснат до стената; чакаше го до една кофа за смет.
— Прилепът ти с тебе ли е? — прошепна той нервно.
— Каква е голямата тайна? — прошушна Шам.
— Голямата тайна — кимна Робалсон. — Помниш ли, като ме пита кой е моят влак? и с какво се занимавам?
Шам потръпна.
— Да — каза той. — Ти каза, че си… абе, измайтапи се нещо.
— Да. Помниш. Тайната е следната… — Робалсон се наведе към него. — Не те излъгах. Аз съм пират.
и Шам откри, когато го награбиха грубо изотзад и го стиснаха така, че не можеше да шавне, и невидимият му нападател прилепи върху устата и носа му кърпа, от която се надигаха изпарения, и миризмата на белина и ментол се втурна и изпълни дробовете му и завинти главата му в мрака като тирбушон, и чу Дейби да надава прилепов писък… Шам откри, че никак не е изненадан да го чуе.
Част IV
МРАВОЛЪВ
(Myrmeleon deinos)
Възпроизведено с позволение на архива на Стрегайското къртоловно благотворително дружество.
Четирийсет и две
С какво можем да се сдобием, докато съзнанието ни си почива? Един изследовател на разума, психоном, картограф на мислите може да заяви, че това е безсмислен въпрос: че без нашето съзнание ние сме нищо. Когато то си почива, почиваме си и ние.
Наопаки, други може да видят в това някакъв парадокс, който поражда критично мислене, умствено новаторство. Провокациите няма нужда да бъдат разумни, за да помогнат на ума ни да се справи с положението на ниво. Ами ако нелепите въпроси са незаменим философски инструмент?
Нашия разум ние сглобяваме от боклуците на историята и той е машина за превръщане на хаоса в история. Това е историята на едно кърваво момче. Неговият разум я представя. Но в едно подобно представяне можем да устоим на парадокса, да се впуснем в нахалната ескапология на разказа и така почивката конкретно на това съзнание може да не ни попречи. На въпроса: Какво да прави сюжетът, когато главният прозорец, през който го наблюдаваме, се затвори? можем да отговорим: Той трябва да погледне през друг прозорец.