— Какво искате? — Шам вече шептеше.
— А, не знам — отвърна Елфриш. — Какво да иска човек? Палубите ми са лъснати. Готвачи си имаме, екипаж си имаме, имаме си всичко, дето може да ти потрябва. А, я чакай малко! — Той доби замислено изражение. — Има едно нещо. Сетих се. Какво ще речеш да ни покажеш карта на мястото, където си намерил останките от влакокрушението? За които никой от твоя екипаж не биваше да говори. и като си почнал, разкажи ми и какво намери вътре. За тебе се носят разни истории още от, ъъ, Болонс. За това къде си намерили края горкичките стари капитани Шроук. Какво ще кажеш да ми разправиш всичко, и като казвам всичко, значи всичко, което донесе, за да го предадеш на онези Шроук?
Ние тук на този влак сме направили малко нещо капиталовложения. Тези имена не са ни съвсем неизвестни. Имена, с които не очаквах пак да си имам работа, въпреки че, разбира се, човек се ослушва какви ги тъкмят ония умници Шроук от второ поколение. Много хора се ослушват, разбира се, ама някои сме вложили повече от други.
Експериментите не ме интересуват. Пътешествията обаче, особено пътешествия, подтикът за които са тайни посмъртни съобщения, пътешествията по следите на напълно уникални съкровища, виж, те ме интересуват. Покрай всичко друго те карат човек да си мисли, че е изтървал нещо, а пък това чувство никога не е приятно, нали така?
— Какво? — попита Шам. — Какво да е изтървал? — Но Елфриш не отговори, а извади от джоба си фотоапаратчето на Шам.
— На това тук има една снимка, която особено ме интересува — каза той. — Ос-со-бен-но! и не ти говоря за пингвините. Виж какво, аз изобщо нямах представа, че се канят да тръгват, тия Шроукенца. Иначе сами щяхме да тръгнем подир тях. Изловиха ни в крачка. Но знаем, че ти си приказваше с тях. и ако… — тук гласът му изведнъж стана смразяваш, костелив, метален, като стърженето на много гадно насекомо — … не искаш да те разпорят и да те провесят от тоя влак, и да те влачат, и краката ти да се тътрят по земята и от тебе да шурти кръв, която всичко живо под земната плоскост може да подуши, докато караме бавно-бавно мили и мили наред, та да могат те да се надигнат и да те заглозгат от пръстенцата на краката нагоре и отвътре навън, знаеш ли какво би могъл да направиш за мен, Шам?
Да ми кажеш накъде са се запътили Шроук.
Четирийсет и девет
— и какво правят те? — Откакто се измъкнаха на косъм от разпръскващите светлина разбойници, Деро беше обсебен от тях и онова, което Брат и сестра Шроук бяха успели да избегнат.
— Не знам, казах ти — отвърна Калдера. — Намали малко налягането, имаме покачване в двигателите на бакборда. Подмамват разни, потрошават ги и ги разглобяват, предполагам.
Влакът се изви над едно възвишение — тук земната плоскост не беше чак толкова плоска. Минаваха покрай поточета и езерца, чорлави дървета никнеха направо между релсите. Понякога, когато клони се удряха в железницата, се разнасяше хлопане, все едно нещо искаше да го пуснат да влезе.
— Така постъпват с влаковете — каза Деро. — Ами с хората? Във влаковете? Ами ако ни бяха хванали?
— Какво е това? — попита Калдера. Железните релси отпред като че тръгваха в различни посоки от нещо. По-точно от един хълм, изглежда, от остров, стърчащ сред морелсите. Но през един остров не бива да се вижда. Той не бива да има силует на филигран, един остров не бива да проблясва.
— Това е детелина — каза Деро.
Релсите се сплитаха в гъсталак, в туфи, слепваха се, преплитаха се една над друга и една под друга, върху греди и подпори, опорни стени и пилони, в абсурдно гъсто кълбо, подобно на железния скелет на съвсем невъзможно грамадно чудовище. Вътре на различни нива Шроук забелязваха два-три стари влака. Студени, пусти, със старовремски изглед. Безжизнени като кухи черупки и зарязани отдавна.
— Заобиколи го — рече Деро.
— Не е толкова просто — отвърна Калдера и мина на съседната линия. — Всички релси тук наоколо излизат от нея. Като восъчни струи от свещ. Часове и часове наред ще отнеме да се измъдри заобиколен маршрут. Ние искаме да попаднем от другата страна — посочи тя.
— и?
— Ще минем през нея.
Тракането на влака се промени, когато релсите се отлепиха от земята. Внезапно издигнат върху паянтови, скрибуцащи подпори, тактът се промени от биене на сърце в трудов ритъм, по-метален и по-еклив. Релсите на подпори образуваха временни малки небета. Шроук навлизаха в сенки и преминаваха под ромола на влагата, капеща отдолу от коловозите.