Мъртвият влак се заби в плъзналия се назад вагон. Нямаше как откаченото вагонче на Шроук да спре този тежък скелет, но и нямаше нужда. Трябваше само едно — и то направи точно това сред писъка на колелета, — да го забави временно. Достатъчно, няколко мига, та Калдера, Деро и тяхното малко влакче, вече по-леко и по-бързо, да свърне и да излезе навън, да излезе отново сред морелсите, ликуващо, че е живо-живеничко.
Преминаха на друга линия, вече бяха далече, следваха по отклоненията маршрута си и се втурнаха към прозорците да гледат. Щом изскочи с вой на яркото слънце, забит в препречилия му се вагон, преследващият ги локомотив се разтресе от трусовете, обхванали детелината. А тя скърцаше, олюляваше се и най-сетне с гръмовно дрънчене и мощен въздушен полъх цялата паянтова ръждясала маса на конструкцията започна да рухва.
Механичният влак гробница се олюля, прекатури се и запокити сред пустошта спирачката си, която само допреди малко бе спалният вагон на Шроук. Старият локомотив описа ужасяващо, мощно салтомортале, разпадайки се в полет, и разпръсна отломки, недоволен бръшлян и мъртвешки кости надалече по релсите.
Дълго време продължи да се вие прах. Какофонията на разпадащата се детелина продължаваше. Парче по парче, тя се разпадаше в агония, докато най-сетне замря и разрушеният ѝ силует се показа от прашните облаци. Парчета от потрошен влак се търкаляха из морелсите.
Дълго след ужасния звук, най-накрая, любопитството на гризачите успя да надделее над тяхната предпазливост и подземните морелсийски зверове се показаха от недораслите треви. Ветрец развяваше косата на Калдера и Деро. Те се надвесиха през прозореца и зяпнаха срещу разрушенията и втората смърт на механичния влак.
— Ето защо никога не се оставя нищо важно в последния вагон — рече Калдера.
Петдесет
— Не знам! Не знам! Там е цялата работа! Не знам къде отидоха!
Елфриш не го беше и докоснал, само бе приближил лице досами лицето на Шам, вперил в него поглед, който вече никак не изглеждаше благ. Беше като отрова с лед. Стоящият зад капитана Робалсон изглеждаше притеснен.
— Кълна се — дърдореше Шам, — нищичко не знам, само видях снимките и реших, че е редно те да знаят…
— Снимки — повтори Елфриш. — Като… — и той разтърси фотоапарата.
— Снимки! От фотоапарат! Бяха в претърпелия крушение влак!
— Лъжеш, момче. — Гласът на Елфриш бе леден и убеден. — Не са били там.
— Бяха! Само че в земята! В една дупка!
Капитанът наклони глава.
— В дупка?
— Единият от Шроукя е изкопал! На мястото на прозорците. и го е пъхнал вътре.
Елфриш се загледа вглъбено в тавана и се вторачи в него, потънал в мисли или спомени.
— Дупка — прошушна той. — Дупка. — Погледна Шам. — Щом е имало снимки, може някой да ги използва, за да възстанови точно къде са ходили Шроук. Те винаги усърдно са се старали да не разкриват маршрутите си. Независимо как са ги насърчавали.
— Да! — възкликна Робалсон. — Трябва непременно да го направим! — и той кимна нервно на капитана си.
— Обаче — прошепна Елфриш на Шам — снимките вече не са у тебе.
и въпреки че повече от всичко му се искаше да каже „Не, у мен са“, на Шам, след като протака, доколкото му стискаше, му се наложи да прошепне:
— Да, не са.
С рев на звяр капитан Елфриш грубо издърпа Шам от стаята в коридора и го помъкна надолу, покрай пиратите, които си гледаха работата. Изглеждаха като всички железничари. Само мебелировката беше събрана откъдето падне, облеклото им беше по-разнообразно и до един бяха въоръжени.
Натика го в стая, където чакаха нашарени с белези офицери. Шам видя през прозореца, че препускат през тучни земи, над които се привеждаха пъстролисти клони и увивни цветя, и дървета, които сякаш крещяха, толкова много яркоцветни птици и ошашкани мармозетки имаше в короните им. Шам усещаше как влакът се тресе, когато преминаваше по възли, покрай семафори и стрелки, когато линиите се отклоняваха от техния курс.
Значи пътуваха на север. Някой притискаше Шам надолу в едно кресло. Той се мяташе и крещеше, но не можеше да се изтръгне. На масата пред него някой разстла дебел лист хартия, все едно да я запази от зацапване. Шам отново кресна. Един офицер бавно разгъваше кожен калъф, в който блещукаха разни остри неща.
— Нищичко не знам! — кресна Шам. Що за гадни инструменти бяха тези? — Казах му!
— Джудамор — рече Елфриш. — Започвай.
Грамадният мъж извади от калъфа страховит сив шип. Облиза палеца си и го притисна в острието. Потръпна одобрително. Шам писна. Мъжът го наклони и то посочи лицето на Шам.