— Звучи шантаво — възкликна Деро с широко отворени очи. Бяха обвити от ехо, всеки трясък и издрънчаване гръмваха наблизо и отекваха в металните стени на влака. — Колко е далече според теб?
— Не би трябвало да е далече — отвърна Калдера. — Стига да вървим приблизително в тази посока.
В мрака изплуваха още тунели, които тръгваха от техния подземен лабиринт. Край всеки те забавяха ход, проверяваха стрелките и продължаваха.
Внезапен неземен звук ги стресна — треперлив, дюдюкащ писък, от който релсите се раздрънчаха, а земята наоколо се разтресе. Калдера удари спирачки.
— Какво беше това? — Собственият ѝ глас прозвуча сподавено. Деро се взря и я стисна за ръката.
Писъкът пак се разнесе. Този път — по-агресивен и по-отблизо. Кашляне, преглъщане, глух пъшкащ писък. После — едва чуто припляскване.
От тъмното в сиянието на фаровете се показа нещо. Наклони се. Залитна и размаха крайници. Грамадното му треперещо гърло лъщеше. Птица. Птица със запечатани очи, покрита с мъх, птица, по-висока и от най-високата жена или мъж. Тя размаха недораслите си криле, които никога не биха издържали теглото ѝ, и се олюля. Зад нея идваха и други, излизаха с клатушкане пред очите им.
— Виж ги! — извика Деро. — Какво правят те тук? Те са… Те са бебета! — Той се усмихна. — Какво правиш, Кал? — Сестра му натискаше разни копчета, проверяваше радара, движеше се бързо и скърцаше със зъби. — Кал, те не могат да влязат вътре. — Та тези пиленца едва ходеха. Идваха насам и се прекатурваха, настъпваха се, надаваха крясъци и извиваха жални трели.
— Онова там — каза Калдера — е гнездо. Тези тук са пиленцата на подземен бухал, който го е домързяло сам да си изкопае дупка. Просто се е нанесъл тук. Звуците, които издават…
Щом проумя това, Деро ахна.
— … са сигнал за тревога — довърши той, стовари се в креслото си и зацъка копчетата. Заотстъпваха назад. Новоизлюпените пиленца тръгнаха подире им с клатушкане и жално писукане.
Зад влака се разнесе много по-плътен, по-силен вик и от него костите на Калдера се смразиха. Дочуха скърцащи крачки.
Като се клатушкаше насам-натам, с очи като грамадни фенери, хипнотични от гняв, и човка, злобно закривена като кука, родителят бухал изникна в светлината на задните им фарове. Ноктите му бяха извадени, готови. Той се втурна да защити малките си.
— Аз бих тръгнал в обратна посока — сподавено изрече Деро.
Бухалът беше по-висок от техния влак, прегърбил се, за да издрапа през тунелите, преградил шахтата с криле. Очите му сияеха като най-страшната луна. Той кресна. Тези нокти щяха да разпердушинят влака на Шроук. За да докопат меките Шроукови хапки вътре.
Щрак, трака-трак. Калдера задобряваше в тези резки и внезапни смени на коловозите. Подминаха възела, където пилетата се препъваха, а ужасяващият възрастен ги приближаваше, отново напред, по едно отклонение, все по-бързо, вън от бърлогата на хищника.
— Той продължава да ни преследва — отбеляза Деро.
— Знам — отвърна Калдера. Смяна, напред, вдясно, бързо.
— Продължава! — изкрещя Деро.
— Чакай! — извика Калдера. — Мисля, че ние…
Втурнаха се напред, всички близки звуци милостиво се разпръснаха и те пак изскочиха на дневна светлина. От другата страна на реката. Разяреният бухал търчеше подире им, почти със същата скорост като тях, махаше с криле и се клатеше на кокилоподобните си крака, полутърчеше, полулетеше, бързо, ала не толкова бързо като фучащия през тревата влак беглец на Шроук.
— Сбогом, прощавай, бухале сърдити! — извика тържествуващо Калдера.
— Край! С! Кратките пътища! През шантави дупки! — провикна се Деро.
— Я тихо! Идеята беше твоя. Успяхме, нали?
— Да, обаче сега се чудя… — рече Деро.
— Какво? — възкликна Калдера. — Поне едно браво няма ли да ми се каже за това, че ни измъкнах?
— Просто… За правенето на малки бухалчета не трябват ли два големи бухала? — попита Деро.
Грохот в небето, гръмотевично плющене на криле.
В този случай, научиха те, когато една сянка затули слънцето отвъд горното небе, бяха нужни един голям и един много, много голям бухал. Този, последният, се спусна с басов рев, от който се разтрепериха и влакът, и кокалите на Шроук. Той връхлетя върху задницата на последния вагон, стисна нокти като пристанищните кранове и те разцепиха и направиха на трески покрива му; бухалът отново заплющя с крила и се издигна нагоре. Все така вкопчен във вагона. и тъй, един по един, отзад напред, вагоните на влака на Шроук се откъсваха от релсите и се издигаха във въздуха.
Петдесет и четири
Другаде сред морелсите траверсите бяха корави като камък, желязото на релсите — толкова черно, че колкото и влакови колела да го лъскаха, нямаше да го накарат да заблести, а земята под тях и между тях — скована от мраз. По такива релси пътуваше „Медис“.
Ако някой бог, небесен обитател, поназнайващ нещичко за къртолова, го наблюдаваше отгоре, скоростта на железницата би поразила един такъв наблюдател. „Медис“ препускаше по заледените релси с шекачашек, ритъм, подхождащ за разгорещено преследване, а не за тези условия. Никакъв кърт се не виждаше — на този влак, би предположил въображаемият наблюдател, по би му подхождало да дебне плячка на по-ниски скорости и по-плъзгави ритми на колелетата.
На носа на „Медис“ капитанката със следача в механичната си ръка оглеждаше нагоре и надолу между екрана и хоризонта. Последният бе изцяло скрит от сив въздух и гибелни облаци; по първия танцуваше червена точка, жалващ се диод.
— Господин Мбендей — рече Нафи. — Той зави надясно. Стрелочниците готови за маневра. — и те маневрираха, лъкатушейки през поредица от точки, докато светлинката на скенера отново присветна почти право напред.
Когато не следеше този безмилостен екран, капитанката се оттегляше да чете книги за философии. Четеше мемоарите, идеите и размишленията на редките успели. Водеше си бележки в полетата. Какво се случва, когато неуловимите идеи, които преследваш, бъдат открити?
Три пъти дяволският му чевръст звяр, когото следваха, копаеше твърде надалече, твърде бързо, твърде дълбоко, че да успяват да го следват, завличаше мъждукащото си същество извън обхвата на капитан Нафиевия четец. Всеки път след няколко дни скиторене, със скенер, включен на максимална мощност и прилагане на по-традиционни техники на дедукцията, приложими в къртолова, тя отново изнамираше сигнала.
Втория път, когато загубиха и намериха светещата точица, означаваща голям кърт, видяха как далече-далече се ражда къртичина. Изригване на пръст, пред което те замлъкнаха страхопочтително, остави след себе си наистина чудовищна могила.
— Ще ми се момъкът да можеше да види това — бе измърморил Фремло. — Чух, че той ѝ намерил скенера. Щеше да му се хареса.
Никой не отговори.
Все още се водеше преследване, те все още бяха къртоловци, следяха и вадеха заключения и правеха преценки, ръководейки се от своята проницателност на ловци. Ала сега философията на капитан Нафи оставяше електрическа диря. Може би веднъж-дваж капитанката като че си зашепна, мърмореше нещо, което като че включваше и думата „благодаря“, докато се заиграваше с нейния приемник.
Джак Присмехулника не се придвижваше така, както е редно да се придвижва един кърт.
— Той откъде знае? — питаше настоятелно Вуринам всички присъстващи. — Той откъде знае, че сме му по проклетите пети? Как така постоянно се опитва да се измъкне? — Така тълкуваше той необичайните, изплъзващи се бързина и движения на животното.
Той винаги е дразнил капитанката, прошепваха му някои от неговите другари. Затова той е нейната философия.
Хоб Вуринам имаше и друг въпрос. Докато обикаляха из едно ледено поле в наситено кървавото сияние на залеза, като си обръщаше джобовете наопаки и пак ги прибираше изтормозено, той попита доктор Фремло:
— Да ви се е струвало някога, че това може и да е измама?
Докторът наблюдаваше как мармоти се чепкат край дупките си. Нищо не каза.
— Ако Нафи хване Джак Присмехулника по този начин — продължи Вуринам, — няма ли да е измама да постигнеш своята философия така? Дали можеш да минеш по краткия път, когато преследваш едно проникновение, мислите ли? — Фремло подхвърли от влака топка смачкани хартии право насред кавгата на едни мармоти. — Питам се какво ли щеше да мисли Шам — додаде Вуринам.
— Нищо особено — отвърна Фремло. — Та нали не става въпрос за останки? А просто за един голям кърт.
Докато траеше разговорът им за Шам, слънцето залезе, а железницата, на която те дължаха временна платена вярност, описваше щърбави спирали по пресичащите се релси и все повече се приближаваше до капитанската идея фикс.