— Ти това ли видя?
Всеки път, когато Шам излизаше да сверява, Дейби кръжеше в небето. Всеки път Шам казваше да… до онзи, последния път, когато след известно колебание той им каза истината: не. А след още известно колебание Елфриш кимна и промени курса.
Дейби не искаше да влиза в мрачната килия на Шам, но кацваше на ръба на миниатюрното прозорче. Размахал ръце, с пресилени посочвания, Шам го подканяше да прелита до местните острови, да разпъжда гларелсите и да му събира по нещичко за хапване. Със замах го привикваше обратно. Гледаше го как се стрелка под облаците и към горното небе над назъбен риф от останки.
Къде се намираха?
Шам зависеше от милостта на човек, когото познаваше като напълно безскрупулен. От убийци, които щяха да го изхвърлят зад борда или да го набодат на кука ей така, на майтап, ако идеята им се стореше привлекателна. Но докато успяваше да оживее и да бъде полезен, той се намираше някъде, където никога досега не е бил. Не се занимаваше с докторлък и не вехнеше от копнеж, но се намираше на съвсем ново място и вършеше нещо съвсем ново, и това пораждаше, каквато и да бе опасността, вълнение.
Робалсон го посещаваше по всяко време и дърдореше празни приказки. Почваше с половин уста да подбъзиква Шам, докато привършеше с това и просто си седеше там като на тръни.
— Толкова много истории се разправят — рече той най-сетне. — Ако онова, което преследват Шроук и което семейството им е открило, е поне наполовина толкова добро, колкото си мислят хората, ние ще станем… — Той премлясна с устни. — Казват, че направо не можеш да си го представиш. Затуй не бива да спираме, преди и някой друг да е загрял. Ама те, разбира се, нямат твоите картинки, нали?
Не, помисли си Шам, ала ще погнат Шроук. Той прехапа устна.
Изсвири свирка и се разнесе тежкият ритъм на бягането. Влакът ускори ход и се отклони от посоката, в която вървеше. Това бе умело маневриране. Бързите маневри продължиха, тези внезапни смени на посоката, резки ускорявания и забавяния. Робалсон подскочи.
— Какво има? — извика Шам. Надзирателят му се позабави, стрелна го с много нервна усмивка, а после излезе и врътна ключа. Шам погледна през малкия прозорец и дъхът му секна. „Таралеш“ гонеше друг влак. Някаква дребна търговска железница, превозваща стоки между морелските острови, сега препускаше на границата на парните си сили.
— Бягайте оттука! — провикна се той над ширналите се мили, и сякаш го беше чул, по-малкият влак се опита.
Чуха се гърмежи. Залп от снаряди полетя в дъга, ужасяващо лениво, от пиратския влак над релсите и се приземи с последователност от унищожителни взривове, които размятаха късове релси и траверси във всички посоки. Една от летящите бомби улучи задницата на тяхната плячка.
Шам изохка. Камбузът избухна и разплиска във въздуха пламъци, метал и дърво, а също и, о, Каменнолики мои, малки фигурки, въртящи се като хартиени въртележки. Те се пръснаха по земята. и близо до тези, които все още мърдаха — вече в агония, ранени, земята изригна, щом хищните подземни твари надушиха човешко.
Нова вихрушка от изстрели и влакът бе обездвижен. Няколко ужасни минути „Таралеш“ се приближаваше. Шам чуваше дюдюканията на екипажа и как той се въоръжаваше. На палубата на обездвижения влак мъжете и жените чакаха с мечове, пушки и ужасени лица. Те може и да не бяха нито войници, нито пирати, ала щяха да се бият.
Не че това им помогна кой знае колко. „Таралеш“ ги бомбардира още, разхвърляше защитниците като трески по ужасната земя. Железницата на Елфриш дойде и спря отстрани, на една съседна линия, и закачи осакатения търговски влак с куки. Като шумно насъскваше някакъв агресивен пиратски бог, бойният екипаж на „Таралеш“ се метна на борда и ръкопашното меле започна.
Шам не виждаше много-много. Същинска благословия. Но виждаше достатъчно. Виждаше как жени и мъже се стрелят от упор и запокитват ранени и мъртъвци от влака във въздуха. Някои падаха доста близо и той чуваше виковете им, виждаше ги как пълзят със строшени кости, стискат раните си, мъчат се отново да се качат на борда.
Песъкливата почва закипя. Завихряше се и потъваше. Кръг се хлъзна надолу и изрови конус. Един мъж също се хлъзна надолу с вик. От дъното на тази яма изскочиха две остри като ножици огромни хитинови мандибули, коси с цвят на бръмбар. Фасетни очи.
Шам извърна поглед, преди челюстите на мраволъва да щракнат върху обяда му и писъкът рязко да секне. Той се залепи за стената под илюминаторчето. Чувстваше как сърцето му бие толкова бързо и силно, че щеше да разклати влака. Когато отново погледна, хищниците се биеха помежду си и земята кипеше не само от мъже и жени, но и от кавгите на великански насекоми и къртоплъхове, земеровки и къртове. А пиратите бяха завладели съсипания влак.