Най-сетне се скриха под покрова на огромна нощ, в чиито дълбини шумяха хищниците от горното небе. Шроук…
Но чакайте! Като се замислим, сега на Шроук не им е времето. Точно в този миг твърде много неща се случват или предстои да се случат на Шам ап Сурап.
Вижте, Шам току-що отпрати надалече своя космат приятел с малките крилца. Някога окървавен, заловил се неуспешно да изучава медицината и мечтаещ да издирва останки, а сега — пленник и затворник на пиратски влак.
Този влак, нашият разказ, няма, не бива сега да се отклонява от тази линия, по която — макар и не по негов избор — влачат Шам.
По-късно, Шроук. Шам е при пиратите.
Петдесет и седем
— Какво ти става? — Робалсон винаги се ядосваше на Шам, когато той беше тъжен. А на сутринта, след като най-сетне бе убедил Дейби да отлети в мрака, той беше много тъжен.
Сега се намираха сред дива пустош, сред странни земи и морелсите бяха прошарени с аномалии. Могилите на мостове, ротатори за завъртане на локомотив посред звездно избухване от релси, остров с многобройни дупки. Останки. и то не само стари архиостанки. Останки от влакокрушения. По размери — от малки патрулни вагонетки до грамадни железници, които не приличаха на скелети. Разраснали се, разглобени от дъжда и вятъра, ръждясали, студени. Гробище за влакове.
„Някой сигурно ще дойде да ги търси“ — беше казал Робалсон за онези безпомощни търговци. Шам се чудеше. Никога не се знаеше. Онази нощ, сам, той наблюдаваше птиците и никоя от тях не идваше при него, когато им махаше. Току подсмърчаше, защото сърцето го болеше, че Дейби е отлетял и сега няма пукнат приятел на този влак.
А после, на следващата сутрин, погледна отново навън и ахна. Шам притаи дъх и прехапа устна, за да не се разкрещи от радост. Защото на хоризонта, същинско чудо, сякаш по негова молба и зов, може би призован от прекрасния му приятел прилеп, той съзря влак от ферофлотата на Манихики.
Той се движеше неотклонно, бързо и умело. На него имаше релсоплаватели. Беше може би на три мили от тях. Приближаваше се по курс, който щеше да ги пресрещне. Беше вдигнал вимпели, които Шам, вече железничар, можеше да разчете: Подгответе се — гласяха те — за проверка.
Сред вихрушката от стъпки и нервни приготовления Робалсон подаде глава през вратата.
— Ти — каза той. — Млък. Нито дума. Аз съм отвън. Само да си гъкнал… — Той поклати глава. — Капитанът само чака оправдание. Ха си гъкнал, и… всякакви неща ще се случат. — Той му показа с жест да си затваря устата и си тръгна.
— Внимание, „Таралеш“! — прокънтя глас от усилвателите на влака от Манихики. — Подгответе се за посрещане на посетители.
— Шам го гледаше как се приближава по близките линии и сваля на релси вагонетка, развиваща великолепна бързина и с модерен облик, пълна с униформени офицери. Той се наведе през прозореца и започна да ръкомаха и да вика.
Дали го бяха видели? Що за небивалица смяташе да им пробута капитанът? Дали бяха успели да покрият всички принадлежности на пиратския живот? Шам чу тропане по палубата горе. Не знаеше кога щеше да е безопасно да се разкрещи. Някой идваше насам по коридора. Той се подвоуми. Чуваше гръмогласна кавга. Нищо не успяваше да различи, докато кавгаджиите не спряха пред каютата му и сърцето му се качи в гърлото, и вратата рязко се отвори, и един висок офицер от флотата на Манихики, капитан в спретната черна униформа, украсена със сърма и позлата и с лъснати копчета, застана пред него и крещеше на Елфриш и Робалсон. Офицерът посочи Шам и се провикна:
— Ето това момче — за него ви говоря! Изведете го навън. Имате да давате много обяснения.
— Те ме държаха в плен! — викна Шам, докато подтичваше подир офицера. — Не се лъжете, сър, те са пирати! Сър! Благодаря ви, че ме спасихте! — Елфриш се мъчеше да го накара да млъкне, да запуши устата му с ръка, но Шам беше твърде чевръст. — Те искат да ги заведа на едно тайно място, сър, а аз изобщо не го знам ни какво е, ни къде е, ама те си мислят, че разпознавам разни неща и ме държаха тук дни наред, и нарушават закона…
Бяха излезли навън и се намираха сред още по-зловещ пейзаж от онези, които бе видял Шам. Пред тях релсите се преплитаха между обрасли с храсталаци скалисти хълмове и се пъхаха в тях, в къси тъмни тунели, над които се извисяваха дървета без листа. Имаше и други офицери от Манихики на палубата. „Капитан Рийт!“ — залаяха те, щом спасителят на Шам се появи.