Шейсет и три
Пандемониум. Бездната бе близо. Капитанката крещеше и с най-бързата от бързите мисли, най-енергично натискане на копчета и мятане на лостове от най-героичните стрелочници, нова смяна на линията ги спаси от неминуема гибел. Йенс Торн се бе навел надолу и натискаше копчета, за да ги отведе вдясно.
— Те пак се местят, капитане! — извика той. Стрелките се връщаха обратно, възлите заговорничеха да ги съборят в ямата.
Стрелочниците се бореха с механизмите, побеждаваха възлите, които един по един, ужасяващо, се мъчеха да ги запратят наляво. Поеха надясно към скалната колона, напредването беше борба.
— Клопка от свадата на боговете! — извика Мбендей.
— Капитане? — попита Вуринам. — Всичко наред ли е?
— Не — отвърна Нафи. — Има нещо… — Тя се загледа в стълба, покрай който трябваше да минат; той хвърляше неимоверно дълга сянка върху света. Те се намираха в тази сянка. Капитанката вдигна микрофона си и произнесе:
— На оръжие!
В първите мигове екипажът не разбра.
— На оръжие! — повтори капитанката.
После се разнесоха писъци.
Разгъваха се от местата, където лежаха, прикрити от каменносивата си кожа, изскачаха внезапно от пещери в стените на подобния на кама остров — към тях прииждаха змиеподобни твари.
— Какво, в името на Схватливия Ом…? — прошепна Вуринам.
Бяха три, бяха пет, бяха седем твари. Извиваха се, мятаха се, безоки, ала не безусти — всяка завършваше с кръг с бордюр от лигави венци и хитинови зъби.
— Оръжията! — крещеше някой. Някой стреляше. Къртоловци тичаха за пушките си. — На оръжие, сега! — Гърчещите се твари се издигнаха над земята. От пулсиращите им усти бликнаха лиги, и закапаха, оставяйки лепкави дири там, където захапваха. Железничарите стреляха, куршуми жилеха нападателите като пощурели мухи. Подобните на пипала чудовища се отдръпваха назад, а после отново нападаха, бързи като камшици.
Едно се стовари с ужасен засмукващ звук на гърдите на Йоркай Теодосо. Той изпищя. То го дръпна от влаковата палуба, разтърси го и го запокити към острова, който подминаваха.
— Огън! Огън! — кресна капитан Нафи. Железничари крещяха името на Теодосо. Когато куршумите се забиха в кожите на нападателите, оттам шурна черна кръв. Те се свиха на кълба, ала недалече и не за дълго; и отново скочиха, хапеха на сляпо, устите им влажно мляскаха.
Нахвърлиха се на екипажа. Яшкан нададе вопъл и побягна, като стреляше с пистолета на сляпо зад гърба си. Едва не уцели Линд. Мбендей се сниши под една спирална извивка, прескочи друга, съсече трета с мачете. Хлъзгавата твар се сгърчи в спазъм и от нея закапа лепкава слуз на огромни буци.
— Огън и ускорение! — кресна капитанката. — Натисни педала! Напред, давайте! — Примките отново връхлетяха надолу и отново намериха плячка. Едно от тях захапа Сесили Клайми за лявата ръка, друго — за дясната. Нейните другари ревяха името ѝ. Втурнаха се към нея, сграбчиха я, Линд и Мбендей, и дори ломотещият Яшкан се протягаха, за да я хванат, но двете страшилища-усти се движеха съгласувано, в ужасно съвместно усилие и я смъкнаха пищяща от влака в движение. Екипажът сега стреляше целенасочено, разсичаше, обзет от друго чувство, не от паника.
— Клайми! — крещяха те. — Теодосо!
Колегите им вече ги нямаше. Бяха ги издърпали пред очите им в скалата. Звяр филиз след звяр филиз се опитваха да впримчат влака, докато се движи, засмукваха стържещите колела, цепещата се палуба.
— Няма! — Крещеше самата Нафи. — Не някъде отзад, а там, сред всички, стреляше с оръжие в ръка; смени поредица от шипове и остриета на лявата ръка, докато се спря на гадно назъбено острие и съсече с него гънещия се враг.
— Трябва да се върнем! — извика Вуринам, но влакът продължаваше да се носи напред все по-бързо, а тварите нападаха отново. — Трябва да се върнем за тях! — Бинайтли изрева, стреля със скорострелно оръдие и изчадията се разтрепериха. Надигна се вълна, уви се като тирбушон и се издигна висока колкото острова.
— Боже мой! — възкликна Фремло. — Та то е едно същество!
Върху камъка шиите се сливаха в едно-единствено дебело, жилаво тяло, което се извиваше чак до горното небе. На самия връх на земната форма, на равнището на отровните облаци, се разполагаше издутото от разреден газ тяло на съществото — като короната на огромно дърво, цялото отрупано с плодове — зорки очи.
Планината се разтресе, бреговата линия се огъна. „Медис“ успя да се отдалечи на безопасно разстояние от пропастта от едната страна и чудовището от другата и спря на слънце. Обърканият, смазан екипаж се събра. Някои плачеха.