— Какво беше това, да го вземат проклетите дяволи? — изруга някой.
— Сцилер — отвърна Фремло. Докторът погледна капитанката, после страшилището зад тях. Вече не виждаха пипалата му беше ги прибрало и лежеше неподвижно. — Нарича се сцилер. Диша там, горе, а израстъците, с които се храни, спуска тук. А това… — Докторът посочи каньона. — Това е дупката на Крибда. Затова сцилерът ловува тук — защото, за да не те завлекат в дупката, трябва да се приближиш до нея.
— Тези релси! — викна Вуринам. — Дето те отвеждат в проклетата дупка! Защо ангелите не ги поправят?
— Те не са повредени — отвърна доктор Фремло. — На това място релсите трябва да бъдат точно такива. Това е стара, стара-престара клопка.
— Капитане! — възкликна Вуринам. — Трябва да се върнем!
Капитанката проверяваше тракера. Нищо не каза.
— Мислех, че това място е легенда, да му се не види — издърдори Вуринам, впери очи в Нафи и рязко изправи гръб.
— Вие сте знаели! — извика той.
Последва мълчание. Нафи вдигна глава и го погледна в очите. Не изглеждаше стресната. Тя остави скенера. Разпери изкуствените си пръсти.
— Без шикалкавене, господин Вуринам — каза тя. Изложете обвинението си.
— Знаели сте къде се намираме! — издиша той. — Но тъй като проклетият ви кърт е наблизо, си замълчахте. Нямаше какво да се церемоните с нас и да минаваме по заобиколния път. — Той се задави и млъкна. Всички от екипажа ги гледаха втренчено, с широко отворени очи.
— Други? — попита най-сетне Нафи. — Друг с подобни обвинения? Говорете свободно. — Нищо. — Много добре. Чувала съм за това място, както и вие. и е вярно, че когато господин Мбендей каза, че стрелките не слушат, в ума ми изникна някаква вероятност. Затова, ако вашият съд ми отправя обвинение в недоосмислени идеи, в мимолетни спомени, то се признавам за виновна.
Ако обаче твърдите, че умишлено съм позволила на своя екипаж да се подложи на опасност — как смеете, сър? — Тя тръгна към Вуринам. — Не съм ви чула да се оплаквате от маршрута ни, нито от целта ни. Не съм ви чула да се отказвате да поемете своя дял от всичко онова, което ни се наложи да правим, ако искаме да постигнем успех в това начинание.
Вуринам се гърчеше под погледа ѝ.
— Вие продължавате да преглеждате онзи скенер — каза той. — Все още искате да знаете къде се намира този проклет кърт повече от всичко.
— Да! — кресна Нафи и вдигна ръка — шумната си, дрънчаща ръка — и я разтърси. — Да, така е! Него ловуваме. Затова сме тук. Ако нещо може сега да помогне на семейството на Клайми да поддържа жива паметта за нея и за Теодосо, да осмисли това ужасно преживяване, това е да победим звяра. Да впримчим философията. О, да, господин Вуринам, аз искам Джак Присмехулника!
Капитанката продължаваше да му размахва юмрук. Лампичките по него мигаха, той трещеше. Но… чакайте…
— Ръката ви! — възкликна Вуринам. — Капитане! Онази твар ви е ранила, вие… кървите?
Изкуствената ѝ ръка се беше пукнала и, съвсем непонятно, от пукнатината бликаше кръв.
— Как е възможно тя…?
— Къде е…?
Самата капитанка се взираше като омагьосана в червените капки като всички останали. Фремло веднага притича и започна да опипва и да оглежда с присвити очи повредения крайник. Нафи като че се освести, опита се да изтръгне ръката си, ала докторът нямаше да търпи това и продължи с прегледа.
— Раната е доста тежка, капитане — обяви най-сетне доктор Фремло, пусна ръката с презрение, защото беше се нажежила, обърна се към екипажа и продължи. — Ръката ви, капитане. Тази, която бе покрита с метал и къртова кост през цялото това време. Тя всъщност изобщо не липсва, само е скрита. Вашата все още налична лява ръка е ранена, капитане.
Тишината се разпълзя като нефтено петно. Нафи спокойно се изправи. Нито за миг по лицето ѝ не трепна срам. Бавно, показно, без да трепне под втренчените погледи на екипажа си, тя вдигна кървящата ръка.
— Действително — рече тя най-сетне. — Ще ми е нужно да се погрижите за нея.
— През цялото време! — прошепна Вуринам. Мбендей се взря в Нафи, после — пак в приятеля си Вуринам, взираше се ту в нея, ту в него. — Вие сте лъгали! — продължи Вуринам. — Това е било игра! Аха, разбирам. Било е, за да ви вземат на сериозно. — Вуринам се размърда заядливо в мръсното си палто, широко разтворил очи. — За да не странят от вас.
Това, тази бутафорна липса, бе знак за устременост, за чест. Дали Нафи се бе страхувала, че ако притежаваше оригиналното си тяло цяло-целеничко, ще ѝ липсва нужната непреклонност? Несъмнено изглеждаше така.