— Както му казах веднъж — рече тя, — сантиментите и къртоловните влакове не вървят заедно.
— Няма по-сантиментално място — обади се доктор Фремло — от къртоловния влак. За щастие.
Вуринам се заоглежда ту към едната, ту към другата страна на палубата, внезапно обзет от наперена настойчивост; стараеше се да погледне колкото се може повече хора в очите. Прокашля се. Шам. Най-некадърният помощник на влаков лекар на света. Не можеше да играе на обръчи. Екипажът се взираше.
— Аз му желая най-доброто — обади се внезапно Яшкан, — обаче не можем…
— Най-доброто? — възкликна Вуринам. — Ти?!
— Славата на търсачите ги изпреварва — рече Нафи и погледна Сироко. — Ние нямаме представа защо е дошла тук. и какво търси. Какви са целите ѝ. Господин Мбендей, определете курса. — Тя извади скенера, размаха го, за да улови сигнал, разтърси го два пъти. Близостта на предавателя на крака на Дейби явно му влияеше. Дейби изцвърча и потрепери. Дъждът барабанеше като пръсти. Никой не тръгваше наникъде. Екипажът се оглеждаше във всички посоки.
— Господин Мбендей — каза капитанката. — Вие ще ни начертаете курса. Ние сме на някакви си мили от най-големия кърт, който и вие, и аз, и всеки от нас някога сме виждали. — Капитанката бързо посегна и улови Дейби с оголената си ръка от плът. Той запърха, Сироко изсъска и го хвана за другото разперено крило. Двете разпънаха прилепа помежду си. Той изцвърча.
— Звяр — рече Нафи, — който аз преследвам още от момиче. Звяр, отчаяно желаещ да го хванем. — Гласът ѝ ставаше все по-силен. — Ние сме само на един изстрел с харпун от една философия. Аз съм ваш капитан.
Железничарите гледаха как капитан Нафи дърпа, а търсачката дърпа в другата посока. Разпънаха крилата на Дейби. Той изписка уплашено.
— Шам… — измърмори Вуринам. Като че се гласеше да продължи, но в този миг Драмин се прокашля. Всички го погледнаха. Готвачът вдигна пръст, явно мислеше.
— Момчето е… — каза той най-сетне и по гласа му си личеше, че е изненадан от собствените си думи — … в беда.
— Какво? — възкликна Яшкан, но изрекъл-неизрекъл думата, Линд, негов другар в не едно разиграване на Шам, притисна пръст до устните му.
— Господин Мбендей — рече Вуринам. — Мога ли да предложа да се заемем със задачата и да насърчим този дневен прилеп да полети? Бас държа, че той ще полети обратно към него. Може би да попитаме тази търсачка откъде е дошла?
— Добра идея — рече Мбендей. — Мисля, че това е отлично предложение. — Той погледна Нафи. — Капитане? Ще издадете ли заповедта?
Капитан Нафи местеше поглед от едно лице към друго. Някои гледаха с копнеж нататък, където се таеше Talpa ferox. Други изглеждаха съкрушени. Направо се чуваше пляскане на крила, докато парите, които си въобразяваха как влизат в джобовете им след въображаемия им успешен лов на Джак Присмехулника, въображаемо отлитаха. Ала повечето — капитанката видимо и предпазливо протакаше — нямаха колебания. Зад учтивата молба на Мбендей се таеше бунт.
Капитанката сведе очи. Дълбоко от гърдите ѝ се изтръгна звук. Въздишка. Тя вдигна глава и зарида, вдигаше очи все по-високо и по-високо и накрая се взря право в изсипващото се небе и нададе вопъл. Протяжен, гръмък вой. Жалба по загубеното. Екипажът ѝ я даде. Тя въпреки всичко бе добър капитан.
Тя привърши. Сведе очи. Пусна прилепа и той се сгуши в прегръдките на Сироко.
— Господин Мбендей — рече тя. Гласът ѝ бе съвършено спокоен. — Намерете ни възел. Стрелочници, готови! Госпожо, мадам, Сироко, търсачке, човек. — Тя не направи пауза. — Прилепът според нас помни посоката, от която е дошъл. А той сега доверява ли ви се?
Търсачката вдигна рамене. и да се бе усмихнала, усмивката ѝ бе тъй неуловима, че бе трудно да я различиш.
— Аз ще се навъртам около вас — каза тя. — По пътя няма начин да няма останки.
— На позиция! — провикна се капитанката. Влакът се разтресе, когато двигателите запалиха. — Намерете начин да заобиколим тази яма. Търсим един млад железничар на име Шам ап Сурап.
Шейсет и седем
Лавираха, местеха стрелките с вещина, с вятъра и против него, плъзгаха се от релса на релса с бързи докосвания на точките — пътешествениците идваха. Група железничари с отделни мотриси. Всяка беше лека, направена от закалено дърво. Никоя не бе обременена с двигател — бяха ветроходи, с мачти и покрити със сложна бъркотия от триъгълни платна. Платната им се издуваха от поривите на вятъра. Ветроходните мотриси се носеха на зигзаг през морелсите. На носа на мотрисата водач стоеше Шам.
Още продължаваше да се диви на безшумния ход. (Дори и докато се мъчеше да ги накара да помръднат, по дяволите.) Речникът му от наименования на тракането беше безполезен за тези номади — самите им колела бяха от дърво, а вибрациите им, които той усещаше със стъпалата си, бяха по-меки и по-шепнещи от всички, които му бяха познати. Трябваше да въведе нови думи, след като се върне в Стрегай. Храхуум при умело изпълнена смяна на линиите, техтехтех по дълга права отсечка.