Спасителите му — баджерите, следваха стадо къртове: къртове с рижа козина колкото коне, бързи, своенравни по природа и още повече заради нападенията на баджерските питомни ястреби, които връхлитаха като пикиращи бомбардировачи, и тракащите зъби на кучетата, които търчаха заедно с тях по дирята им, от тормоза на ловците, които ги мъчеха с копия, за да ги уморят. Мотрисите лъкатушеха напряко на пътя на животните, съгласувано, с разлюлени платна.
Това преследване разчиташе на възникналите възможности, рискуваха в движение към и от капаните — мрежи, от които баджерите събираха по-голямата част от месото. Край един такъв капан намериха Шам, който вече халюцинираше от глад и изтощение.
За няколко дни свикна с подправките, с които готвеха неговите спасители, и със сушеното на въздух, леко вмирисано къртово месо, с което търпеливо му възвърнаха здравето. Беше облечен с остатъците от старите си дрехи, които успя да запази и не му бяха толкова големи, че да падат от него, наред с одеждите от кожи и козина на баджерите.
Един мъж, само малко по-голям от Шам, дойде и застана зад него. Как му беше името, Стофер или нещо такова? Той беше един от тези, които поназнайваха някоя и друга дума на релсокреолски и беше запален да научи и още. С неколцина от баджерите Шам успяваше със запъване да провежда разговори на проста смесица от езици.
Шам знаеше, че неговата настоятелност започва да ги дразни.
— Е…? — попита той. — Кога? Кога Манихики?
Младежът вдигна рамене. Шам дори не знаеше със сигурност, че отиват точно там.
Баджерите без съмнение бяха спасили живота му. Шам знаеше и че няма нито право, нито причини да очаква те да нарушат ритъма на собствения си живот. Но бе отчаян, и нямаше търпение, и не можеше да се удържи да не пита. Пътешествията на релсовите номади ги отвеждаха, както разбра той, от време на време до места, където се въртеше търговия и където можеха да го оставят. Това бяха главно малки пазарни селца и изолирани ловни общества сред морелсите. Може би и пиратски градове. Е, това щеше да е интересно. Както и да е. Понякога обаче отиваха да търгуват в някой от по-големите центрове — много рядко — в Манихики.
Доколкото Шам можеше да прецени, неговата пламенна умолителна кампания бе успяла да убеди баджерите да включат този град сред спирките на безкрайното си пътешествие мъничко по-рано, отколкото щеше да се случи иначе. Несъмнено щеше да е опасно, но това бе най-големият му шанс да намери начин да се прибере у дома или да последва Шроук. Междувременно му оставаше единствено да се утешава с два факта: първо, че пътува много по-бързо, отколкото ако пътуваше сам; и второ, че не е мъртъв.
Шам се опита да се научи на ветроходство. Постоянно се безпокоеше за Калдера и Деро. Флотата щеше да ги преследва. Успокояваше се със знанието, че ако някога в която и част на морелсите е съществувала двойка, способна да избяга от такъв тотален враг, то това бяха Калдера и Деро Шроук. То го караше да се усмихва.
Тъкмо тези мисли, мислите за това семейство му напомниха за нещо. Шам бе разказал на своите спасители малко от своята история, колкото успя. Те като че не бяха съвсем изненадани. Което на свой ред изненада него. Може би те вечно спасяваха влакокрушенци и приютяваха очаровани пътници, помисли си той.
и тогава в него се пробуди един спомен. Нещо, което Калдера беше казала в задръстената си от останки кухня за подготовката на родителите си, за проучванията им. Те бяха морелсолози. Бяха се подготвили прилежно за своето пътуване. Те, внезапно си спомни Шам, бяха издирвали и проучвали специфичните познания на морелските номади.
— Шроук! — произнесе той настоятелно. — Познавате ли ги? Шроук? Във влак?
— Шрууд? — замърмориха баджерите помежду си. — Шот? Шрахт?
— Шроук!
А! Един-двама си спомниха името!
— Минали години — каза един. — Учи релси.
— Какво ви питаха те? — попита Шам. Пак мърморене.
— Небеса — казаха те.
Небеса?
— Разкази. За… — мрън, мрън, мрън, баджерите спореха коя дума е най-подходяща.
— Окаяно — каза някой. — Сърдити ангели.
Така, помисли си напрегнато Шам. Пак окаяност.