Настана скръбно мълчание. Дори и колелетата сякаш тракаха приглушено, докато минаваха покрай потрошените и разпръснати останки на баджерски мотриси. В края на полезрението си Шам забеляза кула, огромна машина от онези, които осейваха морелсите и черпеха енергия от дълбините на плоскоземието. Тя не помръдваше, над нея не се виеха отходни газове.
— Разливане ли е имало? — попита Шам. — Избухване? Това ли се е случило тук?
Още платна се приближаваха. Мълвата пълзеше и бандите се насочваха насам. Със сигнали и цветни флагове те си разменяха малкото сведения, които знаеха, и те идеха все по-отдалече, бавно, все по-отвратени и нещастни, в зоната, която като че се разтваряше, залята и съсипана от индустриална помия, дефолианти и токсини.
— Това не е повредена сонда — каза Шам. Това бе убийство, касапница, извършена над пейзажа. Някой изпращаше послание на баджерите. Оттук нататък тук нямаше да растат диви посеви. Нямаше никакъв лов и нямаше да има още години наред. Земята не помръдваше, всички животни гниеха в дупките си.
Сред приближаващите превозни средства Шам видя едно много по-голямо от трополящите дървени мотриси. Навсякъде около него баджерите се взираха в остатъците от петролните бойни действия. Шам присви очи. Големият влак идеше от далечината и изпускаше дизелов пушек.
Въпреки опустошението наоколо, унинието и гнева на спътниците му цялото тяло на Шам се разтресе от шока, защото влакът, който приближаваше през опропастените земи, придружаван от носещи се леко баджерски мотриси, идеше напряко през новопогубените морелси, беше „Медис“.
и макар баджерите да бяха вперили безпомощно погледи в катастрофата, Шам нададе радостен вик. А после и още един, когато като муцунест гръм от небето право в ръцете му падна и го целуна със силно пухтене Дейби, прилепът.
Част VI
ЩИПАЛКА
(Dermaptera Monstruosus)
Възпроизведено с позволение на архива на Стрегайското къртоловно благотворително дружество.
Шейсет и девет
Разбит, жестоко изпотрошен и скърцащ бе влакът, с който Шроук достигнаха отвъд всеки хоризонт, до който някога би стигнал железничарски поглед. и тук започнаха техните беди.
Всъщност…
Всъщност на Шроук още не им е дошло времето. Не съвсем.
Този израз — „оттук започнаха бедите“ — е древен. Той е опорната точка на много разкази — мигът, когато всичко се оказва много по-голямо и шеметно, отколкото някой е предполагал. Такава е природата на нещата.
Технически нашето наименование — за тези, които се изразяват с научна реч — е Homo Sapiens: разумен човек. Но са ни давани и много други описания. Homo narrans, juridicus, ludens, diaspora: ние сме също и разказващи, правни, играещи, разпръснати хора. Вярно, ала непълно.
В този стар израз е тайната. Ние всички сме, винаги сме били, винаги ще бъдем Homo vorago aperiensis: човек, пред когото зейва грамадна и величествена яма.
Седемдесет
От изток и юг идеше влакът. Той виеше и свиркаше, докато прекосяваше познатите морелси и излизаше извън пределите им. Дишаше с дизелово дихание. Обикновен къртоловен влак, преобразен от нуждата и особеното направление в нещо повече, в нещо по-величествено, в герой, размахал меча с плам и жар.
„Медис“ не беше сам — той идеше с цяло множество.
В синкоп със стакатото на железните му колела тракаха и дървените колелета на баджерски военен отряд, носен от вятъра по дирята на „Медис“. Като грамаден полуопитомен хищник подземницата „Пинчон“ бързо изскачаше с тътен на светло там, където релсите позволяваха, и пак се потапяше, за да копае тунели около и под ловците.
Наведен напред от борда на „Медис“ Шам оглавяваше армадата. „Не размишлявай за това — говореше вътрешният му глас. — Дори не се замисляй. Имаш си работа.“
Срещата сред опустошените земи на баджерите бе и сладка, и горчива. Разбира се, изригналите приветствени викове на неговите другари железничари накараха Шам да се разплаче от радост. Сълзите продължиха да текат, а радостта се изпари, когато чу какво се бе случило там долу, за загубата на Клайми и Теодосо, отвлечени от чудовище, паднало от страшното небе.
— Някой ни наказа — каза един баджерски воин, втренчен в локвите гнусна отпадъчна течност там, където някога имаше плодородни земи. — Кой? За какво?