— Ами… — Вуринам сви рамене. — После ще ти разкажа.
Шам забеляза, че капитанката проверява скенера отново, и пак и пак, но подобни мъждукащи проблясъци на носталгия по лова, в който почти бе успяла, несъмнено бяха простими. Когато заговори, гласът ѝ бе непоколебим.
— Мога ли да предложа — каза тя — да въведем някакъв ред?
и един по един високоговорителите минаха по всяко едно превозно средство, звучаха повторения, преводи и спорове, докато всеки там доби представа за какво иде реч. За това, че по същество Шам търси преследвани момиче и момче.
— и каквото и да решите вие, останалите — заключи Шам, — аз тръгвам да ги търся. Длъжен съм. Те имат нужда от помощ.
Баджерите беснееха. Мъртвите и земята, казваха те — а на Шам му превеждаха шепнешком между призивите, — настояваха за мъст.
— Не мислете, че тези, които са сторили това, са приключили с вас — рече Шам. — Докато не получат онова, което искат.
— Наказание! — бързо преведоха тази дума и все повече и повече баджери я заповтаряха на релсокреолски.
— Освен това — додаде Шам след доста дълга пауза — там, където отиваме, има Х. Х, това е неизвестното. Отвъд пределите на картата. Образно казано. Вие знаете какво значи Х. — Той потърка пръсти.
Нощта ги застигна. Вятърът търкаляше кълбета от храсти и те проучваха сборището, докато най-сетне сред викове и декларации се стигна до консенсус.
Шам слушаше. Бавно се олюляваше. Налагаше се да си хапе устната. Дали от чувство за справедливост при мисълта за младите Шроук, преследвани от бронирани влакове, от надеждата за съкровище, от ярост, предизвикана от това хищничество, от солидарност с него или поради някакво съчетание от всичко това, поразителен брой от присъстващите бяха готови да тръгнат с него.
— Но накъде? — попита Мбендей. — Целият смисъл на това… — той посочи отровната кал — … е никой да не разбере къде са отишли Шроук.
Последва мълчание и докато траеше то, Шам размишляваше над стратегия, която сам не би могъл да приложи, ала в компания не би могла да се изключи.
— Баджерите ходят навсякъде, нали? и Сироко? — Тя правеше лунни бани върху капака на земекопа си; учтиво вдигна очи. — Сигурно си пътувала много, с останки е пълно навсякъде. и ние.
— Шам огледа екипажа на „Медис“. — Имаме хора от Стрегай, от Манихики, Роквейн, Молочай, отвсякъде! Ние сме железничари. Ако не знаем нещо за морелсите, то не си струва да се знае! Като вземеш всички ни, кажи-речи, всичко сред тях ни е познато без съмнение.
Капитане — продължи Шам и издаде последната тайна. Предизвикваше я. — Много отдавна ние с вас разглеждахме едни снимки. — Всички се обърнаха и втренчиха в нея. — Искам вие да ми помогнете, защото и вие ги видяхте. Ако искаме да намерим Шроук, то трябва да открием накъде пътуват. Затова слушайте всички! Ще ми казвате къде според вас се намират тези неща. Ще ви опиша някои места.
Седемдесет и едно
Сега. Най-после. Безусловно.
Сега трябва да е моментът да се върнем при Шроук и да им влезем в релсите. Безусловно.
Да, всъщност да, часът на Шроук удари! Странният влак издържа. Колко беше очукан! Колко скъсен, колко окърпен там, където се бяха трошили стъкла, зверове го бяха нападали, където сърдитата стрелба на пирати беше похабила бронята!
Там, където релсите се стесняваха, техният механизъм все още — едва-едва — продължаваше да работи. Там, където лашкането по надигащите се релси щеше да ги направи непроходими за повечето железници, Шроук — едва-едва — издрапваха. Дори и след зверски случки.
Пиратски биплани, далече-далече от дома, нарушаваха основното правило на изследователските полети, което беше: Недейте. Бомбардираха ги от въздуха, докато се скрият под някоя издадена скала. Релси, минаващи през камъка и навлизащи в мрака, обвити в коприна, тунели, завзети за леговища от грамадни отровни паяци влакояди. Откъсваха още задни вагони за разсейване, както гущерът къса опашката си. Веднъж, изкачили един бряг от спукани каски, гледаха счепкване между две подобни на точици страшилища от горното небе, докато едното явно ги мярна и ги поръси с разяждаща плюнка, и те офейкаха.
Калдера, и тя пребита и изтормозена като влака си, следеше данните от все още работещите екрани.
— и тъй — каза Деро.
— и тъй, какво? — попита Калдера с продран глас.
— Чакай. Мисля.
— Ако и тази е някоя криво-ляво дегизирана, от тия, дето мама и татко ги носеха от баджерите и си я спомням от времето, като бяхме малки, губиш десет милиона точки — заяви Калдера.