Но сега във въздуха се усещаше заплаха. Личеше си, че нещо не е наред. Вместо да играят волейбол на игрището, сатирите и лагерниците приготвяха мечове и копия в оръжейната. Дриади с лъкове и стрели изплашено разговаряха в края на гората. Дърветата изглеждаха повехнали, тревата на моравата беше пожълтяла, а петната от изгарянията по хълма се набиваха на очи като грозни белези.
Някой беше посегнал на най-любимото ми място в света и това определено ме караше да кипя от гняв.
По пътя към голямата къща срещнахме доста познати от предишното лято. Те обаче не се спряха да поговорим. Не ни поздравиха с добре дошли. Някои се взираха напрегнато в Тайсън, но повечето просто ни подминаваха мрачно, вглъбени в задачите си — да разнасят съобщения, да наточат мечовете на точиларското колело. Лагерът приличаше на военно училище. Не се шегувам, честна дума. Много добре знаех как изглежда едно военно училище — бяха ме изключвали от две.
Но това не правеше никакво впечатление на Тайсън. Той беше като зашеметен от гледката, разкрила се пред очите му.
— Какво е това? — попита със затаен дъх.
— Конюшните на пегасите — отвърнах. — Крилатите коне.
— А онова там?
— Ааа… тоалетните.
— А това?
— Тук спим. Ако не се знае кой от боговете ти е родител, те слагат в хижата на Хермес, ей онази кафявата. Когато стане ясно, те преместват при останалите деца на майка ти или баща ти.
Той ме погледна с възхищение.
— Ти знаеш къде си, нали?
— В Номер 3. — Посочих ниската сива постройка от морски камък.
— И живееш там с приятели?
— Не, сам съм. — Не ми се обясняваше. Истината беше, че освен мен в хижата нямаше никой друг, тъй като изобщо не е трябвало да се появявам на този свят. След Втората световна война, Тримата големи — Зевс, Посейдон и Хадес — бяха сключили споразумение да нямат повече деца от простосмъртни жени. Ние бяхме твърде силни и непредсказуеми. Ядосахме ли се, причинявахме проблеми. Като Втората световна война, например. Договорът между Тримата големи беше нарушаван само два пъти — веднъж, когато на Зевс му се родила дъщеря, Талия, и втори път, когато съм се появил аз. Нито тя, нито аз е трябвало да се раждаме.
Талия беше превърната в ела на дванайсетгодишна възраст. А аз… е, аз правех всичко по силите си, за да избегна участта й. Често сънувах кошмари в какво би ме превърнал Посейдон, ако бях на прага на смъртта — в планктон, сигурно. Или пък в обикновени водорасли.
Намерихме Хирон в стаята му в голямата къща, събираше си багажа в дисаги под звуците на любимата си музика от шейсетте. Може би трябва да поясня, че Хирон беше кентавър. От кръста нагоре приличаше на обикновен мъж на средна възраст с къдрава кафява коса и рехава брада. От кръста надолу обаче беше бял жребец. Когато скриеше долната си част във вълшебната инвалидна количка, спокойно можеше да мине за човек — в този си вид той ми беше преподавал антична история в шести клас. Но през повечето време, стига таваните да бяха достатъчно високи, Хирон предпочиташе да е в истинския си облик.
Щом пристъпихме прага, Тайсън застина и радостно извика:
— Пони!
Хирон се обърна рязко, изглеждаше обиден.
— Моля?
Анабет изтича и го прегърна.
— Хирон, какво става? Нали не си… тръгваш? — попита тя с треперещ глас. Хирон й беше като втори баща.
Кентавърът я погали по главата и се усмихна.
— Здравей, дете. О, Пърси! Колко си пораснал!
Трудно ми беше да намеря думи.
— Клариса каза… Тя каза, че…
— Да, уволниха ме. — В очите му искряха весели искрици. — Някой трябваше да опере пешкира. Господарят Зевс беше страшно разгневен. Представете си само — дървото, в което е вселил духа на дъщеря си, е отровено! Дионис нямаше как да не накаже някого.
— Но не и себе си — изръмжах аз. Мисълта за директора на лагера, господин Д., беше достатъчна, за да се ядосам.
— Но това е лудост! — извика Анабет. — Хирон, пълен абсурд е точно ти да имаш нещо общо с отравянето на елата!
— И въпреки това — въздъхна той, — на Олимп вече не ми вярват. А като имаме предвид обстоятелствата…
— Кои обстоятелства? — прекъснах го.
Лицето му помръкна. Хирон пъхна латинско-английски речник в дисагите, от колоните се разнасяше гласът на Франк Синатра.
Тайсън продължаваше да го гледа смаяно. Личеше си, че искаше да го погали по гърба, но го беше страх да се приближи.
— Пони?
Хирон изсумтя.
— Мило ми циклопче, аз съм кентавър!