— Хирон, ами дървото? Какво е станало?
Той поклати тъжно глава.
— Елата на Талия е била отровена, Пърси. Някаква отрова от Подземния свят, която дори и на мен ми е непозната. Вероятно идва от чудовищата в ямите на Тартар.
— Значи знаем кой е виновникът! Кро…
— Не изричай името на господаря на титаните, Пърси! Особено тук, в този момент.
— Миналото лято той се опита да предизвика война на Олимп! Това със сигурност е негово дело. Накарал е Люк, предателя, да го направи.
— Вероятно — кимна Хирон. — Предполагам, че ме държат отговорен, задето не съм го предотвратил и задето не мога да излекувам елата. Остават й само още няколко седмици, освен ако…
— Какво? — подкани го да довърши изречението си Анабет.
— Няма значение. Просто ми хрумна една глупава идея — отвърна Хирон. — Цялата долина усеща въздействието на отровата. Вълшебните граници отслабват. Самият лагер умира. Има само едно нещо, което е достатъчно мощно, за да спре отровата, но то е изчезнало преди векове.
— Какво е то? — извиках. — Ние ще го намерим!
Кентавърът затвори дисагите. Спря музиката. После се обърна, сложи ръка на рамото ми и ме погледна в очите.
— Пърси, искам да ми обещаеш, че няма да действаш прибързано. Предупредих майка ти, че не е разумно да идваш тук това лято. Твърде опасно е. Но след като вече си тук, не мърдай от лагера. Тренирай. Учи се. Но не ходи никъде.
— Защо? — попитах. — Искам да направя нещо! Не мога просто ей така да оставя границата да изчезне. Целият лагер ще…
— Бъде нападнат от чудовища — прекъсна ме Хирон. — Страхувам се, че е точно така. Но не бива да се оставиш да те примамят да действаш необмислено! Това може да е капан, заложен от господаря на титаните. Спомни си какво се случи миналото лято. За малко да загинеш!
Беше прав, но въпреки това копнеех да помогна. Освен това исках да си отмъстя на Кронос. Господарят на титаните следваше да си е научил урока, когато преди хилядолетия е бил победен от боговете. Ако те накълцат на милиони парчета и ги разпръснат в най-мрачните дълбини на Подземния свят, би трябвало да разбереш, че не си желан, нали? Нищо подобно. Тъй като беше безсмъртен, той все още живееше някъде в Тартар, страдаше жестоко и жадуваше да се върне и да си отмъсти на Олимп. Сам не можеше да направи нищо, но едва ли имаше друг, който така да умее да трови съзнанието на простосмъртните и дори на боговете, за да вършат мръсните му дела.
Кронос беше виновен за всичко. Кой друг би извършил такава подлост, да посегне на елата на Талия — единственото, останало от дъщерята на Зевс, жертвала живота си, за да спаси приятелите си?
Анабет едва се сдържаше да не се разплаче. Хирон избърса една сълза от бузата й.
— Остани с Пърси, дете — рече той. — Пази го. Нали не си забравила пророчеството?
— Да. Ще бъда до него, обещавам.
— Хей? — обадих се аз. — Да не би да става дума за онова страшно пророчество, в което се говори за мен, но боговете са забранили да ми го кажете?
Не получих отговор.
— Ясно — измърморих. — Просто се пробвах.
— Хирон — поде Анабет, — ти си ни казвал, че боговете са те дарили с безсмъртие, което ще продължи докато от теб има нужда, докато обучаваш нови герои. Ако те уволнят от лагера…
— Закълни се, че ще направиш всичко по силите си, за да опазиш Пърси — настоя той. — Закълни се в реката Стикс!
— Заклевам се — рече Анабет.
Навън удари гръм.
— Добре тогава. — Хирон като че ли се поуспокои. — Предполагам, че името ми ще бъде изчистено и ще се върна. Дотогава ще погостувам на дивите ми роднини в парка Евърглейдс. Възможно е те да пазят знание за някакъв лек за елата, някаква противоотрова, която аз съм забравил. Така или иначе, ще бъда в изгнание, докато въпросът не се реши… по един или друг начин.
Анабет се разхълца. Кентавърът смутено я потупа по рамото.
— Недей, стига, дете. Поверявам сигурността ви в ръцете на господин Д. и на новия директор. Не бива да губим надежда. Може и да не успеят да разрушат лагера толкова бързо, колкото се опасявам.
— А кой е този Тантал? — попитах аз. — Откъде се появи?
Разнесе се сигнал с рог. Едва сега си дадох сметка колко късно беше станало. Време беше за вечеря.
— Вървете — рече Хирон. — Ще го видите в столовата. Ще се обадя на майка ти, Пърси, за да й кажа, че си в безопасност. Тя със сигурност се тревожи. И не забравяй предупреждението ми! Грози те голяма опасност. Дори за миг не си помисляй, че господарят на титаните те е забравил.