Сънят ми не можеше да е истина.
Последният ден от учебната година. Мама беше права, трябваше да се радвам. За първи път в живота си бях изкарал цяла година в едно училище, без да ме изключат. Без странни случки. Без сбивания в класната стая. Без учители, които се превръщат в чудовища и се опитват да ме убият с отровни сандвичи и избухливи домашни. Утре заминавах за най-страхотното място на света — лагера на децата на боговете.
Оставаше ми само един ден. Едва ли и на мен ми беше по силите да го прецакам.
Както обикновено, дори и не подозирах колко греша.
За закуска мама беше приготвила сини гофрети и сини яйца. Тя винаги отбелязваше специалните поводи със синя храна. Вероятно така изразяваше убеждението си, че всичко е възможно. Пърси може да мине в осми клас. Гофретите може да са сини. Ей такива малки чудеса.
Седнах на масата да закуся, а мама се хвана да измие чиниите. Беше облечена в работната си униформа — синя пола и блуза на червено-бели райета. Така бяха длъжни да се обличат всички продавачки в магазина за бонбони, в който работеше. Дългата й кафява коса беше вързана на опашка.
Гофретите бяха вкусни, но явно не им се бях нахвърлил с обичайния си апетит, тъй като мама ме погледна и се намръщи.
— Добре ли си, Пърси?
— Да.
Но тя винаги познаваше, когато нещо ме притесняваше. Избърса ръцете си и се настани срещу мен.
— Училището или…
Нямаше нужда да довършва изречението. Знаех за какво ме пита.
— Мисля, че Гроувър е загазил — отвърнах аз и й разказах съня.
Мама облиза устни. Не говорехме често за другата страна на живота ни. Опитвахме се да живеем нормално, доколкото беше възможно, но тя знаеше за Гроувър.
— Няма защо да се тревожиш, скъпи — рече мама. — Гроувър вече е голям сатир. Ако му се е случило нещо, със сигурност ще ни се обадят… от лагера. — При произнасянето на последната дума раменете й се напрегнаха.
— Какво криеш от мен? — попитах.
— Нищо. Чуй, имам предложение за теб. Следобед ще отпразнуваме края на учебната година. Ще ви заведа с Тайсън в „Рокфелер Сентър“, в любимия ти магазин за скейтборд.
О, колко изкушаващо звучеше! Парите вечно не достигаха. Заради вечерните лекции на мама и таксата за моето частно училище, не можехме да си позволим глезотии като купуването на скейтборд. Но въпреки това долових някакво притеснение в гласа й.
— Чакай малко! Нали довечера трябваше да си приготвям багажа за лагера?
Тя завъртя кърпата в ръцете си.
— Ами, скъпи… Снощи ми се обади Хирон.
Сърцето ми отиде в петите. Хирон беше директорът по учебната част на лагера. Щом й се беше обадил, значи се беше случило нещо сериозно.
— И какво ти каза?
— Той смята, че може да е опасно да отидеш там точно сега. Предлага да почакаш малко.
— Да почакам ли? Как така ще е опасно? Нали съм син на Посейдон? Лагерът е единственото място на земята, където ще съм на сигурно място!
— По принцип е така, скъпи. Но заради проблемите…
— Какви проблеми?
— Пърси… Съжалявам. Надявах се да поговорим за това следобеда. Не мога да ти го обясня сега. Вероятно дори и самият Хирон не би могъл. Всичко се случи толкова внезапно…
Главата ми бучеше. Как така не можеше да отида в лагера? Стотици въпроси напираха в устата ми, но в този миг часовникът в кухнята оповести, че е станало и половина.
Мама изглеждаше едва ли не облекчена.
— Седем и половина, скъпи. Трябва да тръгваш. Тайсън ще те чака.
— Но…
— Ще поговорим следобед, Пърси. Хайде, ще закъснееш за училище.
Изобщо не ми беше до ходенето на училище, но по очите й познавах, че ако я притиснех още малко, щеше да се разплаче. Освен това беше права за Тайсън. Ако закъснеех за срещата ни в метрото, щеше да се притесни. Беше го страх да пътува сам.
Събрах си нещата, но на прага се спрях.
— Мамо, тези проблеми в лагера… Възможно ли е да имат нещо общо със съня ми за Гроувър?
Тя избягна погледа ми.
— Ще поговорим следобед, скъпи. Тогава ще ти обясня… доколкото мога.
Измърморих недоволно и се спуснах тичешком по стълбите, за да хвана трамвая.
Нямах представа, че обещаният ни разговор никога нямаше да се състои.
Нито пък, че щеше да измине много време, преди отново да се прибера у дома.