След края на часа господин Де Мило, учителят по английски, дойде да огледа бойното поле. Обяви, че чудесно сме разбрали „Повелителят на мухите“. Били сме се справили прекрасно и нямало да станем насилници, когато пораснем. Мат Слоун кимаше ентусиазирано, след това се извърна и ми се ухили така, че му се видя нащърбеният зъб.
Тайсън спря да плаче едва след като му обещах, че ще го черпя със сандвич с фъстъчено масло на обяд.
— Аз олигофрен ли съм? — попита той.
— Не! — Стиснах зъби безпомощно. — Мат Слоун е олигофрен!
Тайсън още подсмърчаше.
— Ти си добър приятел. Ще ми липсваш догодина… ако не ме…
Замълча. Явно все още не знаеше дали догодина щяха да го поканят пак в училището. Зачудих се дали директорът изобщо си беше направил труда да говори с него.
— Не се тревожи, здравеняко — смотолевих аз. — Всичко ще е наред.
Тайсън ме погледна с такава благодарност, че нямаше как да не се почувствам като изпечен лъжец. Как можех да обещая на хлапе като него, че всичко ще бъде наред?
Следващият ни час беше посветен на физикохимичните явления. Госпожа Тесла ни даде за задача да смесваме различни вещества, докато не се получи експлозия. Двамата с Тайсън работихме заедно. Ръцете му бяха доста големи за малките епруветки, които трябваше да използваме. Без да иска, той събори един поднос с различни химикали и от пода веднага се издигна оранжев пушек.
След като госпожа Тесла ни изведе от лабораторията и повика специалисти за почистване на опасни отпадъци, тя заяви, че двамата с Тайсън сме били родени химици. Били сме първите, изпълнили успешно поставената задача за по-малко от трийсет секунди.
Радвах се, че сутринта минава бързо, тъй като така нямах възможност да се задълбавам в проблемите си. Направо ми призляваше при мисълта, че в лагера е станало нещо. На всичкото отгоре, не можех да прогоня спомена от кошмара, който бях сънувал. Мъчеше ме ужасното предчувствие, че Гроувър е в опасност.
В часа по география, докато рисувахме паралели и меридиани, от тетрадката ми изпадна снимка на приятелката ми Анабет по време на ваканцията във Вашингтон. Беше облечена с оранжевата си тениска от лагера, с джинси и джинсово яке. Русата й коса беше вързана с кърпа. Стоеше пред мемориала на Линкълн със скръстени ръце и изглеждаше невероятно горда, все едно тя го беше проектирала. Анабет искаше да стане архитект, когато порасне, и затова постоянно обикаляше известните сгради и паметници на културата. В това отношение беше доста странна. Беше ми пратила снимката по имейла след пролетната ваканция, а аз я разпечатах и от време на време я гледах, за да се уверя, че Анабет наистина съществува, а лагерът не е само плод на моето въображение.
Искаше ми се Анабет да беше тук. Тя щеше да знае какво означава сънят ми. Не си го признавах, но Анабет беше по-умна от мен, макар че понякога ме дразнеше.
Понечих да прибера снимката в тетрадката и в този миг Мат Слоун се присегна и я дръпна.
— Хей! — извиках.
Слоун погледна снимката и се ококори.
— Не може да бъде! Коя е тази, Джаксън? Да не е твоята…
— Върни ми я!
Ушите ми пламтяха.
Слоун я подаде на тъпите си приятели, които се разкикотиха и започнаха да мляскат по нея с омазаните си с лиги устни. Не ги познавах, сигурно бяха дошли на посещение, тъй като на гърдите си носеха раздадени от учителката листчета с онези глупави надписи „Здрасти! Аз съм…“. Чувството им за хумор явно беше доста извратено, тъй като си бяха написали странни имена като РАЗБИВАЧЪТ НА ЧЕРЕПИ, ТРОШАЧЪТ НА КОСТИ и ПОБОЙНИКЪТ. Никой нормален човек не би се кръстил така, нали?
— Тези момчета ще се преместят тук догодина — заяви Слоун самодоволно, сякаш с това щеше да ме изплаши. — Сигурен съм, че могат да си платят таксата, за разлика от твоя умствено изостанал приятел.
— Не е умствено изостанал!
Едва се сдържах да не му фрасна един в муцуната.
— Толкова си загубен, Джаксън! Направо трябва да ми благодариш, че ще те избавя от мъките ти следващия час.
Едрите му приятелчета сдъвкаха снимката. Идеше ми да ги разпердушиня, но Хирон ми беше заповядал никога да не изливам гнева си върху простосмъртни, колкото и да са отвратителни. Можех да се бия само с чудовища.
Въпреки това нямаше как да не се запитам какво ли щеше да стане, ако Слоун узнаеше кой съм всъщност…
Удари звънецът.
С Тайсън излязохме в коридора и в този миг чух момичешки глас да шепне: